ДА СРЕЩНЕШ СЕБЕ СИ НА РАЗСЪМВАНЕ

Лесно е да се намери дъска.

Трудно е да се направи иконата.

 Иван Динков

Студентска квартира в началото на 1988 година. Цигари в излишък в препълнени пепелници. Музика – такава, каквато не звучи в радиоефира. И стихове. На поети, чиито книги някак странно и прибързано изчезваха от книжарници и библиотеки още преди да достигнат до своите читатели. Как, въпреки цензурата, ограничените тиражи и контролираното книгоразпространение, успявахме да се сдобием с тях – за мен и до ден днешен си остава загадка. Дали някаква добра орисница е намирала начин да ни изпрати по неведомите си пътища техен стих или упоритото ни нахално младежко любопитство и нездравословен интерес са успявали да пробият стената, така че да получим доверието на някой от притежаващите тези ценни издания – това едва ли вече е от значение. Но е факт, че и днес в редица домове все още се пазят изписани на ръка бележници и тетрадки, изпълнени със стихове на недолюбвани (от властта), но пък толкова харесвани (от нас) поети. Тези преписвани на ръка стихове се превръщаха в нашата поизтерзана и мълчалива опозиция срещу опитите да ни бъде наложено какво да четем. Те бяха нашата романтична съпротива на забраната да знаем. Защото само така ние можехме да бъдем.

Така – за себе си: поет съм български,
по дух – без жителство, в развод с иконите;
написах някога: „Тъй както с въглена,
така и с думата не става комкане.“

„Пролог“

Именно с това преписано от някого четиристишие за пръв път срещнах поезията на Иван Динков. А той вече бе издал две стихосбирки „Лична карта“ и „Епопея на незабравимите“. Бяхме подочули и за излязлата от печат „На юг от живота“, само дето тя така и не стига до бъдещите си читателите. Цялото издание изчезва в огнената паст на някоя пещ – места лобни за инакомислещи издания.

Във време на повелително налаганото еднопосочно и безкритично позитивно мислене да бъдеш различен, недоволен и белязан е било повече от опасно. Но за тези, които по полегатата равнина на предопределеността не са можели да вървят, друг начин „да бъдат“ не е съществувал. Или не са искали да се вслушат в твърденията на тези, които са ги убеждавали, че може да съществува. Или пък просто не им се е получавало. Защото този път не е бил техният, нито пък начинът да усетят вкуса на живота. Животът – кратък проблясък между две вдишвания и даден ни само веднъж. И само лична е отговорността какво ще остане след крайното издишване. Иван Динков не допуска някой друг да му наложи да бъде, да мисли и да пише не така, както той иска и може. Поема риска да бъде поет до последната молекула издигащ се цигарен дин. И създава спомен за бъдещето още преди да се е случило:

Сигурен съм, че съм имал спомени

от един сезон – навярно есенен,

от едно ревю на млади сомове,

от една вода – мистично-песенна.

Дъжд по ъгъл – не си спомням градуса,

път разкалян – не си спомням метрите,

думи женски – вече помня – радостни,

час нормален – беше точно четири.

Образите са трагично мислене

в пътя на разбойници и странници:

ниско над върбите обезлистени

върху панти скърцаха пространствата.

Дишаха в полето само лайките.

Може би тогава в мен поникнаха

думите, с които кърмят майките:

„Съвестта е чужда на инстинктите.“

В мрежата умиращите сомове

сякаш се докосваха до въглени...

Сигурен съм, че съм имал спомени

от един сезон – навярно български.

„Мемоари“

Белязана с трагичност, лириката на Иван Динков не е протяжен стон на недоволстващ дисидент. В сивотата на багрите се ражда неговата поезия – самата тя метафора, изпълнена не с цветове, но изковала образи, превърнали се в постулати на отминалото ни днес. Поезия задъхана и страдаща. Необещаваща. Но замисляща. И дали заради чергите, или заради хората, защото такава я видя той тази обичана своя Родина, но там някъде между изтупващия се „прах от леговища тлъсти и шарени“ заметен остава трагичният подвиг на любимия Яворов.

Чергите вече са лирично ялови:
пълнят кофите,
но не и строфата.

…

Тупа,

изтупва се майка България:

всеки ден,

върху мен –

от терасите.

„Фрагмент“

Тревожна, премерено драматична, напълно самобитна и различна, уж гонеща безкрая, но и толкова дълбоко лична. Поезия сбъдване, към която си струва човек да посяга – за опрощение и просветление. Стиховете на Иван Динков не сочат недъзи, не тежат. Но болят. От невъзможност. А нас, тогавашните студенти, ни привличаше чувството за близост. Четяхме с усещането, че е някъде сред нас. И когато сред години при представяне на негова книга това наистина се случи завинаги запомних погледа му и замислените над преписваните в онези надскачащи забраната и забравата бележници негови стихове очи. Сякаш не можеше да повярва, че това е неговата поезия. Сякаш не можеше да допусне, че за някого някога тя е била онова душевно спасение, та ей така, без поза и търсена полза, а по силата на собствената воля и съвест и от пристрастеност към безкрайната мъдрост на словото, е пазил стиховете му. И него самия.

Умирайте по своя воля

и по естествения ред!

В ръцете с молив

и без молив!

С един куплет

и без куплет!

Умирайте в младежка поза

или с отпусната глава!

В очакване на шум и рози!

Без мисъл даже за това!

Но пред останалото време

живейте с чувството за старт!

И без себични теореми!

И без хазарт!

И без хазарт!

Поетите са задължени

от тайния си произход

да черпят ум и вдъхновение

единствено от чист живот.

Не се продавайте за нищо!

Не рухвайте!

Това „мерси“

съвсем жестоко и излишно

устата ви ще измърси…

Изгаряйте!

Дори зелени,

четете винаги на глас

„неясните“ произведения

на гениите преди вас!

И най-накрая се простете

по собствен избор с този свят.

След съвестта и стиховете

едва ли има трети ад!

„Диалог“

Поезия – живот. Не поезия за живота. Всяка строфа е тон с кристално звучене. Немногословна, но с много наслоени пластове и болезнено чувствителна. Поезия идваща от дълбините. Поезия за живите. И срещу безумството „да нямаш памет“.

Аз искам тоя свят да видя

без облаци от керемиди:

да го изстрадам в пълна мяра,

та утре да му имам вяра –

та в стиховете ми презирани

да няма нищо за умиране.

А някога ако изгубя

от погледа си небосвода,

то нека падна като влюбен:

с ръце – кръстосани под лоба,

с очи – избистрени от страст,

с гърди – останали без глас.

„Тирада“

„Люлката на поезията ме понася високо под небесата, размътва съзнанието ми, опиянява ме.“ – така сам себе си изповядва в края на своята книга „Навътре в камъка“ поетът Иван Динков. И улавя в спомените си стотиците пробягали през живота му лица и думи, мисли и съдби. За да не ни зададе въпроси, но потърси отговорите им. И ни накара да се замислим, да се вгледаме навътре в себе си и се запитаме – това ли искахме да видим когато издълбахме първата драскотина върху камъка на нашия живот.

Тогава, когато външният свят не предлага стабилни устои, поетът се обръща навътре към себе си. Там, където е безкрайно и бездънно. И тръгва. За Иван Динков това е пътят „навътре в камъка“. Там, където се влиза „сам и гол“. И пречистен. Но преди това изживя, изстрада и сътвори онези свои стихове, с които надникна в собствените си тъмни кладенци. За да срещне себе си. На разсъмване.

Съвсем болезнено: насън – по пощата,
изпращам славеи на таласъмите –
надежда някаква: да свършат нощите,
да срещна себе си в едно разсъмване.

„Пролог“