Ден...
Ден като ден. Бързам за работа, за да посрещна зората. Ех, тя отново ме е изпреварила. Как го прави? Толкова е красива! Не, не! Тя не е просто красива! Думата за нея е брилянтна! И тя е недостатъчна, за да я опиша, но не нея, като цветове преливащи се и танцуващи в небесната шир, а като чувството, което карат да изникне в мен, като усмивката, която предизвикват да огрее лицето ми. Ароматът на кафе... Звукът на мотора, опитващ се все още да загрее и да вдъхне топлина в кожата ми, която настръхва от студения все още плат на седалките. Пътят, виещ се сред почти съборените сгради наоколо... Хилядите лампички, които все още блещукат неуморно... Как да не се усмихнеш? Къде беше това вчера? Липсваше ми. А кога беше вчера? Ти спомняш ли си? За мен като че мина цяла вечност! Вчера беше мрачно. Колата ми си проправяше път сред гъстия смог. Не усещах аромата, не чувах звука на мотора, не виждах светлините край мен... Какво се случи?
Бързам. Закъснявам. Не отново! Мразя да вписвам името си ...