Ден...
Ден като ден. Бързам за работа, за да посрещна зората. Ех, тя отново ме е изпреварила. Как го прави? Толкова е красива! Не, не! Тя не е просто красива! Думата за нея е брилянтна! И тя е недостатъчна, за да я опиша, но не нея, като цветове преливащи се и танцуващи в небесната шир, а като чувството, което карат да изникне в мен, като усмивката, която предизвикват да огрее лицето ми. Ароматът на кафе... Звукът на мотора, опитващ се все още да загрее и да вдъхне топлина в кожата ми, която настръхва от студения все още плат на седалките. Пътят, виещ се сред почти съборените сгради наоколо... Хилядите лампички, които все още блещукат неуморно... Как да не се усмихнеш? Къде беше това вчера? Липсваше ми. А кога беше вчера? Ти спомняш ли си? За мен като че мина цяла вечност! Вчера беше мрачно. Колата ми си проправяше път сред гъстия смог. Не усещах аромата, не чувах звука на мотора, не виждах светлините край мен... Какво се случи?
Бързам. Закъснявам. Не отново! Мразя да вписвам името си в някакви списъци, които отличават неудачниците! Поглеждам около себе си и какво виждам? Лица! Просто лица. Безизразни, сънени или смеещи се от поредната глупост, която им разказват и която са следили упорито в поредното тъпо и нагласено предаване. Споменах ли думата „неудачник”? Е... толкова е хубаво да си такъв, ако това те отличава от масата забързани и НЕвпечатляващи се от нищо хора. Неудачник... Благозвучна дума, която бих могла да оборя с две изречения, но защо? За да се слея с всички? О, не...! Така ми харесва. Харесва ми да съм различна, защото съм направила сама изборите си. Защото не се е налагало да търся помощ, за да стигна тук... където и да съм. Аз избрах – да! Аз избрах да избирам сама и да се боря с грешките си, но да продължавам да виждам, чувам и усещам.
Някой говори. Хм, това е шефът. Обяснява неща, без дори да се опита да прикрие, че са му досадни и излишни. Така трябва. Не бива да се крием, че нещо не ни харесва. Лицемерието не е за всеки, но правилата го налагат. Кой, по дяволите, създаде тези правила?
- Ние!
Боже, не викайте така силно! Чувам ви! Аз къде бях, когато създавахте тези правила? Не участвах? И сега трябва да се чувствам виновна, че е така, че ме е нямало. Не, родителите ми са виновни! Дори не те, а техните родители, защото не са поискали други варианти, между които да избират техните деца. И така до първобитните хора...
Бъркотия, наречена кръговрат! Бързаме и се лутаме като опитни мишлета, в наречения от нас свят, който всъщност е аквариум за гризачи. Такива ли сме? Такива станахме! Не го признаваме, защото от всичките качества, които сме унаследили от по-доброто общество, е останал простия СРАМ или СТРАХ... То е едно и също. Като брат и сестра са. Даваме имена на всичко. Маса, къща, стол, възхита, тъга... бля, бля, бля... Научили сме толкова много думички, с които да опишем определено състояние на човешката психика, но чувстваме ли се част от това състояние? Преди съчувствахме. Сега съжаляваме. Преди се борихме, сега съществуваме. Преди обичахме, а сега флиртуваме. Каква градация само!
Звуча ли като някой дървен философ? Толкова пъти са ми го казвали, че чак се радвам да го чуя отново. Прави ме различна... Правя нещо за себе си. Разсъждавам! Дори и погрешно, но опитвам. Изживявам заключенията си, опитвайки се да стигна до истина, която да е моята истина. Ха! Нима мислите, че за всичко има една истина? Хей, хей... Това не е математика, а живот! Какво трябва да направим с живота си? Да го живеем! Как да го живеем...? И аз не знам. Знам, че всеки има истина за това как да подреди живота си.
Работния ден свърши. Не го усетих. Какво правих днес? Помня! Чух, усетих и видях – Мотора, аромата и ЗОРАТА! Моята нова Зора!
© Боби Все права защищены