Защо живеем в илюзии, кои ни излъга, че ще е лесно? Защо продължаваме да се залъгваме, че всичко се постига с минимално усилие, че просто трябва да скочиш и ще полетиш, истината е друга. Ако си роден да пълзиш, никога няма да полетиш, ако стоиш на колене, няма как да се спънеш… стига толкова афоризми, да погледнем реално на нещата! Не разбирам дори защо самата аз съм се залъгвала за толкова много неща в живота като се има предвид, че родителите ми постоянно ми повтаряха как всичко било адски трудно, как човек цял живот трябва да работи, ако иска от него да стане нещо, че няма лесен път… и т.н. и т.н.А в един момент какво стана с мен, погледнах се отстрани и видях нещо много странно - един човек, който иска нещата му да се случват от първия път, който иска с едно размахваме на ръцете да полети в космоса, който иска всичко да е много по-просто… Няма такъв филм, както казваше една приятелка. Някак си се загубих и ми се иска отново да се намеря, не бях такава преди, сега много добре знам кои са ми недостатъците и се опитвам да се справя с тях, но сякаш, ако се справя със всичко това, ще успея да заприличам на онова дете, което бях някога. Това ме измъчва много, как от сладки деца с млечни зъби се превръщаме в обезверени млади хора, как и защо? Добре, млечните зъби вече ги няма, но какво толкова ни попречи да се запазим душевно? Едно време принцът на бял кон беше номер едно в класациите на малките момиченца за мъж на годината, вече никой не се съмнява, че  той не само не съществува, а и дори, че няма да се намери на Земята най-бегло негово копие. Ако сега съм загубила част от себе си, ако вече не съм това, което бях тогава, все нещо ме е променило, нещо се е намесило в прекрасния ми живот и е отнело магията от него, а сега отчаяно искам да си я върна, за да бъда пак онази, която бях. Дори не си вярвам сама, че това е възможно. Ако някой ден успея да загърбя всичко, което днес ми пречи да съм себе си и поне малко започна да приличам на момиченцето с млечните зъби, значи съм постигнала най-голямото щастие, на което съм способна!!! Искам си млечните зъби!

Единственият израз, които ми идва на ум е „омръзна ми”, от загубени идеали, от разпилени мечти, от некачествени хора, от съдбовни  повторения,от необмислени действия и добре обмислени бездействия,от неоснователна надежда,за нещо по-добро, което така и не идва,омръзна ми от неловки ситуации… Омръзна ми! Нищо по-лошо няма на тоя свят от разочарованието, защото то е признак на загуба на надежда и води след себе си безсилие. В един момент осъзнаваш, че  не е задължително да си добър, за  да си щастлив, защото щастието е състояние на духа и може да се породи у всеки, независимо дали той го заслужава или не. Не е достатъчно да си добър, понякога не е и нужно, добродетелите на душата ти не могат да ти осигурят вечно щастие, трябва сам да го направиш. Просто понякога съвсем справедливо човек се пита: ”защо”, защо става така, наистина ли действа законът на привличането и всеки сам си е привлякъл несгодите, защо понякога каквото и да правиш, нещата не се получават. Най-съсипващото е да гледаш как около теб други хора, които не са положили и половината на твоите усилия имат това, което ти не само, че нямаш, но и добре осъзнаваш, че никога няма да имаш. Нали имало уж  има справедливост на тоя свят, къде е тя и защо не излезе на светло, защо не ми се покаже!!! Надеждата е хубаво нещо, но понякога уповавайки се на нея ,само отлагаме неизбежното… А то не закъснява! Наистина ли вярвате непоклатимо, че ще сте щастливи един ден, замислете се дали вярвате безпрекословно в това… аз се страхувам да си задам този въпрос, страх ме е не от въпроса, а от възможния отговор. Страх ме е, че така както се надявам сега, един ден вече дори надеждата няма да я има и така ще съм прекарала целия си изпълнен с добро отношение към другите живот, в чакане на възмездието, на минутата, в която ще мога да застана и смело и много убедено да кажа: ”Аз съм  щастлива.” Знам какво точно ми липсва, за да имам право да произнеса тази реплика и това, което ми липсва не е вярата в доброто, не е надеждата за щастие, а е любовта, за която копнея…