Има дни, в които нещата не изглеждат толкова зле. Когато не се молиш на висшите сили да движат бързо стрелките на часовника, а с тях и работния ден. Когато стъпваш по-ведро и си мислиш, че може би точно този живот е подходящият за теб. Сигурна съм, всеки има такива дни.
Когато бях по-малка и се гневях открито за разни неща, родителите ми често напомняха, че утрото е по-мъдро от вечерта. И все ме караха да преспивам, да премислям отново и отново, докато гневът не изчезне напълно, някъде във времето, измежду новите неща. И нямах сили да оспорвам истината на народните мъдреци, а я поглъщах, смилах и продължавах – според тях напред, според мен назад.
И така и до днес. Всеки път, когато моментът назрее, когато се уморя от офиси, от шефове и фалшиви целувки, когато думата СТОП във мене напира, се появяват отново онези дни, които всичко убиват. Онези дни, в които е слънчево, в които някой се усмихва, в които партньорът ти прави подарък и си мислиш, че всичко е супер. И тогава се взираш виновно в огледалото за целия свой гняв, за неприличните мисли, неоценяващи целия прекрасен свят. И така колелото продължава, облечено в два вида дни, в които утрото е винаги по-мъдро от вечерта.
Аз все по-рядко имам от онези дни. Но вече няма да ги чакам, ще тръгна бързо още сега, за да остана във вечерта. Че когато утрото настъпи, знам, ще стане всичко меко пак и мозъкът ми ще направи киша. Ще остана в онзи ступор среден, в който нито болката е болка и нито радостта е радост. Затова вече вървя, към гнева си, към яда си, към всички онези неща, които толкова ми се забраняваха и ме уверяваха, че обличат ума ми в мъгла. Още сега ще тегля чертата и ще кажа сбогом на живота си досега, ще потегля по нови пътеки, без да знам къде трябва да спра. И ако на новото място не срещна от онези дни, които всеки от нас има, още по-добре. Защото онези дни, те във мене всичко убиват.