ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ
Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; - музика - лъчи
Не искат и не обещават те...
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли...
Не искат и не обещават те! -
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете...
(П. Яворов)
Неотдавна имах възможността отново да прочета Пейо Яворовото стихотворение „Две хубави очи“. И имаше нещо, което ме потресе, което ми направи изключително силно впечатление. И това беше обрисуваната от поета душа, която лесно можеше да се открои и да изпъкне на фона на днешното съвремие. Но за какво точно става дума? Каква и чия душа ще е тази, която да бъде така по-различна от тези на всички останали? Не искам да приемам Яворовата лирическа героиня като единствена. Тя по-скоро представлява образец на една душевност, на един идеал за възвишеност, така далечен и чужд на повечето днешни души.
Мина, вдъхновителка и нежна муза на поета по време на написване на стихотворението, тогава е едва 16-17 годишна. Възраст, която заслужено я определя като „дете“, както в очите на Яворов, така и в тези на брат ѝ Петко Тодоров, семейството ѝ и обществеността. Дете, не заради физическата незрялост, а по-скоро заради тепърва пробуждащите се трепети за любов, поради невинността и чистотата на Мининото сърце. Нейната душа е все още неопетнена от света и от разврата на живота. В нея грее светлата мечта за красота, за възвишеност, за сътворяване на един безбрежен простор, в който тази душа на лети, повдигана с крилете на най-чисти блянове. И тази душа прозира през нейната същност, през нейните „две хубави очи“. В тези очи, младият поет съзира истинската красота, неподправена и неосквернена от „страсти и неволи“, от „срам и грях“. Тези очи не могат да поберат дори частица от нежната ѝ душа. В тях той вижда „музика, лъчи“. Един напълно нов свят. Един искан, вълшебен, омагьосан свят, в който винаги грее слънцето и всичко цъфти в цветовете на младостта и детството. „Не искат и не обещават те...“ – нима това не е най-чистият вид приятелство, най-чистият вид любов? Без непрекъсващото желание да владеем над другия, да бъдем признати, да бъдем нужни някому и той нас? Това е един свят, в който любовта, музиката, светлината, живота сами по себе си са достатъчни, за да направят някого щастлив. Една самоподдържаща се личност, една неегоистична и искрена любов. И не би ли поискал човек да се слее с тези очи, да се влее в тях, да се прелее с тази читота, та ако може и сам той да се превърне в едно ново създание, готово да обича и да бъде обичано. Не е ли това най-чистата форма на любов – създаваща се не вследствие на взамност или на принуда, а излъчвана отвътре, от душата. Сякаш тази душа става едно слънце, което толкова силно грее, че светлите му лъчи не могат да не бъдат съзряни в очите на тази душа-слънце. Една жена, едно момиче, едно дете. И всичко това в образа на любимата. Неслучайно, заставайки до това създание, изтъкано от светлина и душевна красота, влюбеният поет се чувства така грешен и покварен от света. И неговата душа, открила нейната се моли. Най-святото, най-истинското чувство.
Невъзможно става, четейки тези редове и формирайки в себе си видение за тази всемирна красота и неподправена чистота, читателят да не погледне в днешния свят, само половин век по-късно. Изтръгвайки образа на героинята и поставяйки го в нашия забързан и консуматорски живот, всяка наченка на поезия бавно умира, потънала под „булото на срам и грях“. От наредените една до друга снимка на млади, невръсни момичета, дори по-малки от Мина, окичващи социалните мрежи и сайтовете за запознанства, не бликат невинността и чистотата на нейните очи. Дори душата отдавна не е детска, с музика и лъчи. За нещастие светските „страсти и неволи“ отдавна са опетнили тези до скоро може би детски очи, и сега те искат и обещават. Снимки с послания „искам те за тази нощ“ и „ох, какво ще ти направя“, украсяват профилите на младото ни поколение, за повечето от които висш идеал в живота не е извисяване на душевната красота, а новата кола и скъпи дрехи, а в любовта вместо на почит да са поставяни красотата на истинските чувства и сливането на две съдби, тях безмилостно ги избутват красотата на фалшивите форми на тялото и сливането на две тела, че може би и повече. И ето я и Мина, в този свят. В началото гледаща свенливо и с уплаха минаващите покрай нея, изтласкващи я разголени връснички. След това, намирайки дълбоко утвърдения у нея морал и ценности, на които е възпитана от своите грижовни и покровителни родители, тя гордо би застанала там и... най-вероятно би избегнала, до колкото допускат нейните сили и възможности, контакта с тези очи без души. А какво ли би видял Яворов в тях? И как ли би ги описал, и казвам описал, тъй като той надали би ги „възпял“. Едни помрачени за невинността и чистотата очи, придобиващи нов, но металически блясък, когато погледа им попадне върху нещо скъпо, та макар и напълно ненужно. Очи, от които вместо музика и лъчи, строи похотта и лъстта на света. Душата? Сърцето? Детето?
Но тези разсъждения, пропити със съжаление към света и хората днес и носталгия по загубената душевна чистота и красота на ума, може би не са верни. Може би не са справедливи. В мен остава надеждата и вярата, че може би, изпод дебелата стена от стъкло, покриваща тези красиви, но бездушни очи, се опитват да пробият лъчите на слънцето. А може би нещо страшно за детската душа се е случило с тези лъчи, с това слънце?
© Кармен Todos los derechos reservados