Изкуството е красивата истина за живота!
Животът, който сме си направили и живеем, е едно сиво и тъжно място. То е онова нещо, което ни изморява, изтощава, стресира. То ни потиска и когато се приберем вкъщи, легнем на леглото и започнем да се самосъжаляваме, има само едно нещо, което ни отвлича от реалността и ни показва онази, красивата страна на нещата. Това нещо е изкуството. То ни показва света под различен ъгъл и ние виждаме колко цветен и разнообразен е той всъщност. Виждаме красивата му част.
Когато се загледаме в една картина на разцъфтяло дърво, например, ние виждаме колко е красиво и необикновено. Но когато видим това, същото дърво, то тогава дори не го забелязваме, освен ако не се блъснем в него. Няма начин да ни накарат да видим очевидното, но това не спира творците. Те се борят да ни покажат колко нелепо изглеждаме, когато се ядосваме на това дърво, че ни се е изпречило на пътя, когато то е там, за да му се радваме. И когато не можем да видим видимото, ние все пак се стремим към невидимото? ! Искаме да осъзнаем смисъла на дървото, мисията му. А тя е проста, то е там за нас, а ние дори не го поглеждаме. Подминаваме го, без да се спираме и мислим за смисъла му, а то стои точно до нас. Трябва само да отворим по-широко очи и да го погледнем. Не е толкова трудно, нали, да се насладим на красотата му?
Но не, ние не се интересуваме от това, казваме, че то е нещо повече от това, стремим се да го разгадаем, а то вече е пожълтяло. Листата му падат, а ние все още не му обръщаме внимание. А когато вече е покрито със сняг, го режем, за да се стоплим. А на другата пролет говорим колко е било красиво. Но защо го оценяваме, след като вече го нямаме? Защо не му се радваме, когато можем?
Накрая отново виждаме картината и се сещаме, че това дърво ни е познато, но не може да се сетим откъде. И пак го подминаваме, забравяме и ни остава само красивата картина, окачена на стената.
© Десислава Рабаджийска Todos los derechos reservados