Лятна вечер. Седя пред монитора и се ровя из сайтовете в интернет.
Навън е прохладно, но приятно за разходка с любим човек.
До мен е телефонът, които поглеждам през всеки 10 секунди.
Тръпна в очакване да чуя онази мелодия, с която само той ми звъни.
Наближава нашият час и ставам неспокойна и малко нервна.
И ето, че слухът го улавя. Ставам и бързам да се облека, за да се срещнем
по-скоро. Тръпна да видя дълбоките му тъмни очи; да чуя нежния му глас;
дя усетя присъствието му край мен.
 Боже, за първи път се влюбих. Аз - момичето с ледено сърце. Как го направи, не знам.
Знам само, че всяка клетка от тялото ми го желае силно, безрезервно.
Всяка прегръдка, всяка целувка, всяко докосване са толкова вълшебни и неповторими.
Всеки поглед, всяка дума, всеки жест са толкова мили и истински.
Нима това е любовта? Да желаеш някого, приемайки недостатъците му...
Въпреки всичко и всеки, да го защитаваш и да вярваш в него... Когато видиш любимия човек, да трепнеш, сякаш го виждаш за пръв път... Когато те разочарова, да имаш чувството, че някой бавно и мъчително те раздира с нож, но пък да намериш сили  да се излекуваш и да продължиш...
Когато си самотен, да усетиш топлината на тялото... Да се чувствате като едно цяло...
     Вървейки през мрака на нощните улици, прегърната в него, аз се чувствам щастлива. И нищо друго не може да ме направи по-щастлива от това, което имам - него. Стига ми.
И искам да продължи вечно, защото страхът от неизвестността на утрешния ден малко ме плаши.
Но сега съм в сигурни ръце и не искам да мисля за нищо, освен за нас.