Той ме обичаше с цялото си сърце, безусловно и всеотдайно. Аз бях единствена за него. Имах го, но всичко пропилях. Държах се студено, отдръпнато. Може би, защото съм лесно ранима и ме  е страх за разкрия чувствата си, или защото винаги бягам от късмета си. И в двата случая аз съм виновната. Защо не го оцених, защо? Оставих го по един гаден начин. Явно успях да разбия сърцето му, успях да го нараня. 

Мина се малко време и в живота ми се появи друго момче. Новият беше умен, красив, доста по-голям от мен... но не беше влюбен. Привличаше го приятният ми външен вид. Не се и познавахме добре. Скоро разбрах какво представлява. Огорчавах се и съжалявах за необмислената си постъпка всеки ден. И така, докато отново не останах сама.

Вече трети месец, откакто съм на свобода. Напоследък все по-често мисля за момчето, което нараних, което ме обичаше истински, а може би и все още ме обича. Държа да отбележа, че след раздялата ни той не погледна друга. Не защото няма кандидатки, той е поддържан, не знам защо. Виждам го почти всеки ден и се измъчвам. Осъзнах, че го обичам, но как да му призная, като се срамувам да срещна погледа му. Искам да поправя грешката си, а се страхувам. Но ще се боря докрай. Той е толкова близо до мен и същевременно толкова далеч.