Ще се опитам да направя един кратък обзор на Едиповия комплекс (както аз го разбирам естествено, не гарантирам че напълно разбирам големите имена в психология). Защото колкото повече го изучавам, толкова повече виждам колко е основополагащ в изграждането на индивида (и мъж, и жена). За разлика от философията обаче, психоанализата иска практика и работа с хора, което значи 1) е наука която постоянно се развива и разширява 2) изисква реална клинична практика. Все пак, на някакво аматьорско ниво, изглежда задължителна част от "общата култура" която изучаваме още от училище. Проблемът да не се разглежда в училище естествено е че засяга теми които маркираме като 18+, т.е. "срамни". Фройд трудно го приемат много хора дори доста над тази възраст... Фройд обаче трябва да е само началото в изучаването на психоанализата, и ще се пробвам да спомена още няколко други имена без които психоанализата нямаше да бъде същата.

Ако трябва да тръгнем от най-първото, то вероятно е най-добре да се започне с Ерих Фром, който описва изначалното усещане за отделеност и самота която човек започва да изпитва още с раждането си. Фром разбира, че това усещане задвижва човек по-нататък в целият му съзнателен живот и от там изгражда етическата си представа за любовта като единственият начин това свързване с останалият свят да стане, и човек да преодолее изначалното негативно усещане за откъснатост. Повечето му разсъждения обаче са философско-етични, т.е. ... не много практични... Въпреки това той анализира вероятно това което може да се нарече "основният проблем на човека" много добре. Нещо което Фройд пропуска защото първоначално смята, че бебето няма умственият апарат да осъзнае, че е отделено от обкръжаващите го обекти, и изначално то приема всичко като част от едно цяло, и само с течение на времето това се променя. Това е отхвърлено чрез реални експерименти обаче, и се оказва, че бебето ясно осъзнава своята отделеност от останалия свят. Така че "основният проблем на човека" се оказва именно как той да преодолее това усещане. Докато Фром описва някои интересни неща които го притъпяват (алкохол, наркотици, сексуален оргазъм, ритмична музика... нужно ли е да описват всъщност културата в която живеем и по същество е компенсаторна)... да си го кажем направо - липсва му достатъчно извратено мислене да осъзнае нещата по-надълбоко (както Фройд). Той се отплесва да обяснява какво трябва да е любовта, без първо да анализира... а изобщо човек способен ли е на нея? Фром е социалист както някои знаят, така че мисленето - да "оправим" другите като им изградим "правилната" система на мислене, не му е никак чуждо. Извън добрите пожелание, как реално се развиват нещата след раждането обаче?

Тук класическата психоанализата е по-вярна и ясна. А именно, че детето започва да изгражда връзка с родителите си, които му предоставят инструменти/обекти чрез които то общува с външният свят, а и изобщо оцелява. Майката и бащата служат детето да преодолее паниката, че то е само в този свят, чрез което се появява и първата форма на любов което детето изпитва. Фройд според мен трябва да се забави още малко обаче, преди него идва работата на Хайнц Кохут който изследва нарцистичните разстройства. Оказва се, че нарцисизмът тръгва точно от този стадий на развитие при бебето, където любовта се асоциира с безусловната любов на майката, и безусловното желание на детето да я получава. В тази любов, то е центърът на вселената и за себе си, и за майката, така тази любов е нарцистична по своя характер. Това което Кохут осъзнава е, че всъщност... това е нормално. Това е период който задължително трябва да бъде изживян от бебето/детето, и ако това не стане, то изостава на този нарцистичен стадий, изпитвайки постоянна нужда да е центъра за вселената за някой. Това което Кохут забелязва е, че след 50-те години, поради промени в семейната и социална структура, пациентите му не отговарят повече на типичният пациент изучаван от Фройд. Той ги описва като "фрагментирани", "празни", липсва им емпатия, цел и свързва проблемите им, с липса на внимание от родителите. Т.е. не са минали фазата на нарцистична любов. Кохут създава теория за себе-обекти чрез които бебето/детето трябва да направи първото пренасяне от външният свят към себе си. По негово време е вече ясно, че то може да осъзнае даден обект като отделен от себе си, но от друга страна то трябва да идентифицира себе си (в този ранен стадий - напълно, безрезервно) чрез нещо. Така че основният метод за трансфер той нарича огледалност при която детето възприема примерно реакциите на майка си. Чрез тях, то прави директна асоциация със собственото си поведение. Дали тя е спокойна, дали изглежда радостна, дали е доволна от него, грижовна. Или точно обратното - нещо не е наред, което значи, че и то не се чувства добре. Следващият стадий е идеализиране на авторитетна фигура, чрез която започва да се изгражда консистентно его. Класически това е бил бащата, но като цяло може да е всякакъв елемент от обществото, културата, религията който може да се третира като символ. Като - моят баща е най-великия, моят герой, може да ме защити от всичко или искам да стана еди какъв си, да направя еди какво си. Вече не става дума толкова за емоционална връзка, а за качества, взаимовръзки, оценки. Трети пренос Кохут нарича "twinship", и е вече по-обща асоциация която детето прави с всички останали - приятели, училище, социална среда. То търси общи черти, сродни качества у другите които намира (или иска да намери) в себе си.

Доколкото знам Кохут обаче се отплесва доста в собствената си система, и не обръща толкова внимание на Фройдиските комплекси. Те обаче играят важна роля в процесът на откъсване от нарцистичната любов, докато за Кохут изглежда главният проблем е как да компенсира нейната изначална липса. За Фройд, Едиповият комплекс е основополагащ, като някои подозират, че най-вероятно прави това откритие, защото самият той го е изживявал в някаква степен от първо лице... Юнг пък въвежда комплекс на Електра който е аналогичен за момичетата спрямо бащата. Фройд доколкото знам не възприема термина на Юнг и смята процесът за подобен и за момичета и момчета. Но по същество доколкото знам двамата работят над този въпрос и имат много подобно виждане. Жак Лакан е френски психоаналитик, който тръгва от Фройд, но има по-различни виждания. Той смята, че комплексът винаги е насочен към майката, защото първоначално тя играе по-голямата роля и при момчетата, и при момичетата. Доколкото чета, Фройд не го отрича. Това наистина трябва да е така, защото в началото бебето не притежава сексуалност, и взаимоотношенията с майката са едни и същи. Но очевидно и другото е вярно - т.е. при момичетата по някое време трябва да настъпи пренос от майката към бащата. Не съм попадал на материал който говори за този процес достатъчно подробно. Но в основни линии, как Едиповият комплекс се разрешава... Тук съм слушал, или по-скоро ми е направил впечатление най-вече Лакан, който се откъсва от прекалено буквалното приемане на Фройд, че става дума за... органи (т.е. класическата теория за кастрационен комплекс при мъжете и завист за пениса у жените), а че става по-скоро въпрос за символи. За него и двете страни - и майката, и детето биват "кастрирани". В смисъл - първоначалната безусловна, всеобхващаща любов между тях, бива прекъсната поради външни причини. Причината класически е бащата, който конкурира детето за майчината любов, но в тази роля влиза и социалната среда като цяло, защото майката трябва да се върне към другите си задължения. Затова според Лакан и двете страни изживяват кастрационен комплекс от това отделяне, тъй като то се случва извън тяхната власт. Колкото и тежък да е този процес, всъщност той се разглежда като нещо положително. Въпреки че той създава неудовлетворение у детето, това неудовлетворение всъщност служи като двигател, създава желанието у него отново да достигне подобни взаимоотношения с друг индивид (където стигмата няма да я има). Ако тази интервенция я няма, у човек няма се зароди усещането за липса, незавършеност. Което явно може да се разглежда и негативно, но без това усещане, нямаше да има и желание да направи нещо, за да ги преоткрие отново в живота. Всичко това е свързано и затова в психоанализата, тези взаимоотношения се разглеждат като сексуални. Още в тях започва да се преплита необходимостта от единение с някой друг което започва да кристализира като любов. Любов която пък е силно персонализирана става еротична любов. Но тя се заражда точно такава, още към личността на майката. "Извратено" или не, наистина така функционираме. Без този процес, имаме ли изобщо модел по който порасналият човек може да обича и познава изобщо любовта? Аз съм склонен да приема разсъжденията на Кохут, че липсата на тази "прото" любов, води до нарцисизъм и до неосъзнаване още на първично ниво какво представлява любовта. Разбиранията изостават на ниво липса на нещо. Липсата пък на следващият процес - "кастрация" води пък до невъзможност за създаване на пълноценна връзка с други хора, извън семейната среда, особено от еротичен характер. Може да не използваме терминологията на Фройд, че Едиповата любов е сексуална, но е факт, че тя е прото-еротична. В този контекст се вижда колко важна е ролята и на двамата родителя. Единият - да послужи по-скоро като обект на любов, другия - по-скоро конкуренция за тази любов, извършващ "кастрацията". Естествено като се говори за който и да психологически процес, става дума за дълготраен и постепен процес, в никакъв случай за някакво конкретно действие.

Какви проблеми може да има в нормалното развитие... От самото начало - майка която не може да предаде любов на детето си, или е просто стресирана, нервна, и детето не може да получи правилен трансфер за поведението си чрез нея. Ако тя не реагира спокойно, адекватно, то ще започне да си мисли, че има нещо сбъркано в самото него, и ще му нанесе дълбок вътрешен неразбираем за него конфликт. То няма как да знае - майка ми е нервна/депресирана/тъжна заради нещо друго. То прави директен пренос върху себе си, и собственото си поведение, желания, емоции. След този първоначален стадий, може да е проблем липса на "конкуренция" за любовта на майката. Най-добрата "конкуренция" е естествено бащата, защото чрез него се предава и модел на поведение. Не е важно само защо детето губи майката, но и начинът по който го прави. Чрез проява на външна, независеща от него сила, авторитет, детето научава правилата в живота които потискат вроденият му нарцисизъм. То вече не е центъра на вселената, животът тече независимо от него. Идеализираният образ на бащата съдържа противоречиви елементи каквито примерно намираме и в образът изграден в Юдейските религии. Той е силно респектиращ, авторитетен, дори авторитатен, но в същото време обичащ, защитаващ. Затова и е изключително важен самият характер на бащата и какво той ще покаже като модел на "кастрация". Неговата роля е да "отнеме" майката, но по такъв начин, че да даде правилна насока как тези желания, взаимоотношения да се насочат по правилен начин навън, спрямо останалият свят. Т.е. той се превръща същевременно в модел за идентификация. Един баща който показва поведение на насилие и авторитарност, създава естествено много деструктивен модел за детето си как то да получи каквото иска от света. От друга страна го има и слабият баща, който не може да наложи авторитета си и извърши "кастрацията". Това е отново деструктивен модел, защото по този начин не налага изобщо модел за поведението на детето, което може да доведе до различни проблеми. За Фройд това е аморалност (неизграждане на супер его), но всъщност може и да е точно обратното - крайно идеалистична моралност (която идва от майката). Липсващ или слаб баща е вероятно най-голямата причина за развитие на Едипов комплекс при мъжете. Просто защото една "добра майка", не винаги може сама да извърши тази "кастрация". Както Лакан казва, тя самата трябва да бъде също потърпевша от нея. Освен това има и майки които умишлено се предпазват от този процес, защото... осъзнават властта която имат над детето си, и не искат да я изгубят... Вероятно това е всъщност най-силната причина за непреодоляване на Едиповият комплекс, защото ултимативно само тя насила може да спре напълно процеса.

Това е по-скоро как процесът протича при момчета. А при момичетата? Психоанализата принципно е създадена от мъжа за мъжа, и доста често жената е третирана единствено в този контекст. Според моите наблюдения и това което чета, "кастрацията" при момичето се извършва постепенно от самата майка с оформянето на детето полово като момиче. Конфликтите между майка и дъщеря според мен са доста често срещани и се изострят със съзряването. И в този вид "кастрацията" естествено е нещо нормално и необходимо. Но с това не се приключва, защото след майката трябва да настъпи и постепен пренос към бащата като обект на любов. Забелязал съм доста жени които мислейки за юношеството си, обвиняват бащите си, че са били твърде пасивни, че са очаквали от тях повече подкрепа, любов, защита включително и в конфликти с майка си. Ако бащата липсва, или е неадекватен, момичето не може да направи този пренос, и от там изглежда не може да изгради здравословни взаимоотношения с противоположният пол от еротичен характер. Което е интересно, защото прави съзряването на момичето всъщност по-сложен процес. При момчето винаги майката е центъра и това прави нещата по-прости и ясни. При момичето - трябва да има два преноса, и две "кастрации", спрямо и двамата родителя, за да се достигне до същото положение като момчето. Момичето бива "кастрирано" и двата пъти от майка си - спрямо самата нея, и после спрямо бащата, което очевидно създава по-голямо ниво на стрес. Тези трудности при изразяване на любовта, водят и до по-честите депресии при жените, по-силните им изживявания на изолираност и самотност (въпреки че като цяло те са по-социални). Шанса нещо да се "счупи" в този процес просто е по-голям от този при момчетата. При момчета също има трудна връзка с бащата, който е хем идеализиран, хем "кастратор". Но няма нужда връзката да е толкова дълбока, и базирана на емоционална любов. Но при момичетата липсата на емоционална връзка с бащата, всъщност може да значи проблем в изграждането разбиране за еротична любов. Бащата може да си позволи да "кастрира" синът си (и това му е работата в определен смисъл), но ако направи същото спрямо дъщеря си, това реално ще я осакати. И аз поне виждам доста жени които осъзнават, че имат дълбок емоционален проблем поради такова "кастриращо" поведение на бащата, и като добавим това на майката... Естествено има бащи които пък залитат и третират дъщеря си като "разглезена принцеса", при което се развива аналогичен на Едиповият комплекс при мъжете. Но това според мен се случва далеч по-рядко, защото в патриархалното общество, на мъжа е насадена ролята, че няма разлика между момче и момиче, и той не може да си позволи да бъде емоционален, дори с дъщеря си. От друга страна проблемът с реалното сексуализиране на подобни взаимоотношения е по-очевиден така че обществото като цяло по-трудно приема взаимоотношенията баща-дъщеря. В модерното ни феминизирано общество, бащата вече пък дори не е необходим елемент в живота на децата си, защото той е представител на патриархалната структура която трябва да се разруши.

Темата ми е интересна и с това, че показва теза която съм представял преди, че жената (поне като цяло) е неспособна да обича мъжа... поне така както той я обича. Извън чистия нагон, мъжът има ясен модел по който да обича жената - майка си. Докато моделът който има жената да обича мъжа... е малко iffy... Причините за това са комплексното развитие към хетеросексуалност при жената и ролята на бащата, която е била и продължава да се обезценява. Доколкото я има, тя е насочена към отглеждането на син, не на дъщеря. В същото време липсата на модел/познание у повечето жени как да обичат мъж е деструктивна и за тях самите, и за поколението което създават. Особено дъщерите им, които повтарят същия модел. Така че движения като феминизма, могат да се разглеждат като всъщност потенциално деструктивни най-вече за самите жени (не толкова мъжете), поради стремежа да се разруши образът на бащата като авторитет. Напротив, ако наистина феминизмът мислеше за жените, усилията им трябваше да бъдат насочени как бащата да бъде реабилитиран, и изграден наново по правилният начин. Така че жената също да получи правилен прото-еротичен модел чрез който да получава любов. Както и започнах, основният проблем на човекът в целият му живот, е усещането му за откъснатост от останалият свят, който той се опитва да компенсира по най-различни и често деструктивни начини. Най-честият е сексуалност без любов, която се практикува в днешно време дори повече от жени отколкото от мъже. Както и Фром твърди, единственото реално решение обаче е желанието му (ако не наистина способността) да обича истински, защото алтернативата е анихилация. За разлика от Фром обаче предпочитам да разглеждам въпроса чрез психоанализа, а не етично. Психологията като цяло изглежда като добър инструмент да разберем как наистина функционираме и как комплексно понятие като любов започва да се изгражда и добива смисъл в психиката ни. Очевидно то трябва да мине през различни стадии, и трябва да изгради нещо дълбоко и базово което тръгва още от самото раждане. Не е възможно да разглеждаме това което наричаме любов изолирано, моментно, консистентно, едностранно. Трябва да се отдели и усещането за любов, което реално е усещането за липса, празнота, отдалеченост, от самият процес на обичане, който Фром правилно нарича "изкуство", в смисъла в който е изкуство изобщо да живееш, не просто да искаш. Така че когато говорим, особено за собствената си любов, трябва непрекъснато да си задаваме и въпроса - за липса ли говоря или наличие. Проблемът на повечето хора е, че си мислят за второто, докато реално става въпрос за първото... Човечеството реално нито знае как да обича, нито как да живее. Наистина в един "етически коректен свят" сигурно двете трябва да са едно и също, но ни се налага за съжаление да пребиваваме в "the desert of the real"... Както и в конфликта между капитализъм - социализъм, победителят е този, който си даде сметка как реално работи психиката ни, не как ни се иска да работи. Някой ден може би първото ще стане второто, но не можеш да сложиш каруцата преди коня...