Сърцето ми... не го чувам, не го усещам. Тялото ми... заповядвам му, а не чува, не помръдва, само трепери...
Не ме ли обичаш, лъжа ли е било всичко, НЕ МЕ ЛИ ОБИЧАШ ??? Сълзи... не, не плача... това е дъждът. Няма да призная пред никой, че плача, не бих признала, че съм слаба, че съм безсилна... че съм влюбена.
Знаеш ли колко странно се чувствах с теб? Чувствах, че мога да ти кажа всичко, че мога да бъда себе си... пред никой друг не можех!... Хората просто не могат да приемат, че устатото и нахакано момиче е всъщност толкова чувствително, нежно и слабо, че всъщност нейното съществуване зависи от хората, от тяхната обич. Бях себе си, когато беше с мен, но виждайки гърба ти, започваше театърът ми. Просто не можех да допусна да съм истинска, не можех да допусна да ме наранят. Държах се зле с теб понякога, признавам, но го правех, защото те обичах, защото ти вярвах, защото ти беше единствения, който познаваше истинската ми същност, следователно и единствения, който имаше силата да ме унищужи... А те помолих да не го правиш ...
Бях твоя, бях в ръцете ти, но ме захвърли. Бях твоя, бях в краката ти, но ти ме стъпка. А ми казваше, че ме обичаш, че ще се върнеш, че ще ти липсвам... излъга ли? Не вярвах... усещах, усещах сърцето ти. Когато се гушках в теб, го чувах как бие. Никога не ти казах, но обичах да го слушам. Само то караше моето малко сърце да е щастливо, само то ме караше да се усмихвам...
Сега, когато плача, както не съм плакала никога преди, си мисля защо и как позволих да обесмислиш толкова бързо и лесно живота ми, каква сила ти дадох, че успя да засипеш всичко, всичко което градих с любов.
Преминах през много, борех се, губех, страдах, и шептях. Умираха хора, които обичах и такива, които ме обичаха, но нищо от всичко това не успя да разклати живота ми до такава степен, че да се питам дали има смисъл да продължавам да вярвам в хората и тяхната доброта.

"Ще те пребия!"... познати ли са ти тези думи? Да ме беше пребил, да ме беше убил със собствените си ръце... нямаше да боли толкова...  Ще имам сили да го преживея, сили имам винаги, но го няма смисълът, отиде си, предаде ме, смисълът беше ТИ. А какво е едно действие без смисъл?!
Не предполагах, че точно ти ще си този, от който ще завися. Не предполагах, че те обичам толкова, но сега когато те изгубих осъзнавам колко много съм грешала.

Бъди щастлив, бъди щастлив днес, бъди щастлив утре, бъди щастлив, въпреки сълзите ми... И ако някоя нощ усетиш, че не си сам, че още някой е до теб в леглото ти, ако усетиш ледена целувка на устните си, това не е тази, която спи до теб сега... това съм аз... Ще ме познаеш по това, че драскам и галя, че съм зла и добра. Там съм, при теб съм духом, защото съм осъзнала, че наистина ми липсваш. След време може да ме няма, след време може вече да не съм тук... И ако някога решиш, че си сгрешил или просто проговори съвестта ти потърси ме... или ще намериш мен, или ще прочетеш всичко в очите на майка ми...  каква ли омраза ще видиш там, ако мен ме няма, ако въобще успееш да осъзнаеш вината си...
Ако ли никога не ме потърсиш, запомни едно- Бъди щастлив. Бъди щастлив с твоето и моето щастие... това, което поделих с теб, а ти ми го отне...