Една малка душа, малка колкото листенце от момина сълза.

Душа, неопознала същността на живота. Да, това е тъжна, а същевременно и жалка история. Душица, неопознала моментите, спиращи дъха, невидяла невидимото, а само студа.

Сърцето  било посипано някога  със захар, било сърчице с  най-чистата и кристална повърхност. Това не било просто захар, това били захарни мечти, взели формата на сърце. Времето обгърнало красивата захарна сърцевина, обгърнало я и я изпратила в миналото, а в настоящето оставило вече преобразеното разчупено и безчувствено подобие на сърце. Но не сладко, както преди, а горчиво и празно. В него вече нямало нищо, отвътре то било празно, празно и студено, като ледени кристални скали, високи и недосегаеми. Наранявано до сега от света около себе си, сега то вече наранява. Колко лесно е да нараниш някого, нали? Болката в очите на другите носи забавление за тази ледена сърцевидна обвивка, чувствата са непонятни, непознати, както и дълбините на вселената за човечеството. Наранява, без да се замисля за никого и нищо, огорчава, разбива мечтите, освен на себе си, и на хората около него... В замяна на разбитите мечти оставя сълзи... сълзи, които ще помнят тези безброй горчиви моменти. Нека си мисли, че настина отнема тези мечти, събирани до сега. Та нали мечтите не могат да се отнемат? Поне те си остават, те си остават завинаги, дори и да не ги осъществиш, те ще бъдат  красиви, неповторими, сладки копнежи. Те са само твои и на никой друг. Може да ти се струва понякога, че ги губиш, но повярвай ми - не е така, те са там, където си ги оставил и те чакат за да ги прибереш отново... Потърси ги в сърцето си, май там ги остави предния път, погледни внимателно и то ще ти ги припомни, сърцето ще ти ги покаже, за да ги изградиш наново, още по-хубави и още по-прекрасни от всякога. Дори да ти се струва, че нямаш нищо, знай, че имаш най-ценното - сърцето ти! С него си преживял всичко... красиви и мъчни момнети. Да, може да са били и тъжни, но си остават твои, само твои и на никой друг. Ще се сещаме за тях след време, за тази горчивина, останала в съзнанието ни, но не е нужно да се натъжаваме, защото сме ги  превъзмогнали и преминали. Ако няма страдание, няма да я има радостта. Ако я няма омразата, не би съществувала и любовта. Трябва да  научим чувствата, а не само да говорим за тях. Всеки ден четете, чувате думи от другите, които ви впечатляват... и ги забравяте не след дълго. А защо? Защото не ги свъзвате с преживяни или настоящи мигове? Думите не минават през душите и сърцата ви, а през моментното ви повърхтностно съзнание. А кога ще започнете да мислите със сърцата си? Щом до сега не сте успели, едва ли ще можете да го сторите. Човешкият  живот е твърде кратка мерна единица за време и едва ли ще ви стигне за  да го осъзнаете. Колко жалко, колко жалко...! Не усетиш ли нещо с душата си, значи напразно се зовеш под името „човек"! Защото човек означава много. Но коя съм, аз, за да съдя останалите? Винаги критикуваме, без да се замисляме за собствените си грешки. Колко е  лесно да осъждаме, а не да обичаме. Какво, плашим се от любовта ли? Свикнали сме да чуваме и четем за нея, но не и да я изпитваме. В приказките тя е толкова красива и близко до нас, а всъщност е толкова далеч за нас самите в действителността.  Любовта може и да е нашата приказка, само трябва да я пожелаем и открием. Всеки е една голяма книга, в която вътре е само неговата приказка, преплитаща се се с други разкази от други книги, но неговата  все още няма завършен край... край може и да няма, ако запазим душата си. Душата е безсмъртна и не би умряла, както тялото ни. Съумеем ли да я запазим, приказката ни ще е вечно жива и ще се превърне в легенда!!