Едно провалено от смъртта обещание

Тя... тя беше най-грозното, най-силното нещо... дори водеше страха със себе си... с всеки изминал час тя ме нараняваше все повече и повече, без да спира дори за секунда. Сякаш никога не ù бе достатъчно... грабеше от мен с пълни шепи... взе усмивката ми, взе сълзите ми, взе радостта ми, взе вярата ми. Остави само спомените, остави ги за наказание, за да е още по-неизлечимо... тя - болката... Острата, пареща болката, която смъртта ми остави, след като го взе. Взе го, без да има за какво, взе го, без да попита никого, защо?! Това за добро ли е или за лошо? Та какво добро може да донесе загубата му? Никакво! Само сълзи, въздишки, пълни с гняв и раздиращи съня ми спомени! Нали ми обеща, когато бях малка... обеща ми, че ще бъдеш там на моя бал... ще се радваш заедно с мен, защо ме излъга?! Защо ми обеща?! Защо ù се даде?!... И все пак си нашепвам: "Ще се върнеш... Това е една подла лъжа..." , но... поглеждайки към многото пълни със скръб очи, се завърнах в реалността, която продължи да ми крещи, че вече го няма до нас... той е в нас, а може би е и над нас... но не и до нас... Това е... Времето ще избърше сълзите ми, но не и спомена или обичта към един истински човек, човек, който дори не разбра колко много го обичам. Прости ми! 

Посветено е на човек, който си отиде от този несправедлив, грозен, вмирисан на подлост свят... човек, чието огромно и пълно с топли чувства сърце спря да бие завинаги!