НОВ БЪЛГАРСКИ УНИВЕРСИТЕТ

ДЕПАРТАМЕНТ ПО ФИЛОСОФИЯ и СОЦИОЛОГИЯ

курс

СЪЗНАНИЕ , ЕЗИК, РЕАЛНОСТ

есе – анализ на глава от книгата на Ричард Рорти

 “Философията и огледалото на природата”

от

Найден Николаев Йотов 24981

Ричард Рорти (род. 1931), професор в университета във Вирджиния е водещ представител на американския деконструктивизъм. Принадлежи към редицата от най – ярки и независими философи от края на XX в. Широка известност му донасят съчиненията му от втората полувина на 70-80-години ("Философията и огледалото на природата», 1979; "Последствията на прагматизма", 1982; "Случайност, ирония и солидарност", 1989), в които Рорти се проявява като активен защитник на релативистките принципи на прагматизма, насочени срещу аналитическата философия, от една страна, и "метафизиката" – от друга.

В по-общ план критиката на Рорти е насочена срещу признаването на философията като теоретическа основа и ядро на съвременната култура, против прикрепения й статус на фундаментална, законодателна дисциплина, било то и притежаваща “привилегирован достъп към реалността”. Според Рорти, философията не може да претендира за водеща роля в съвременната култура, тъй като нейният “инструментариум” /категориалния апарат и възможностите, които той предоставя/ вече не е по-съвършен и удобен за образователни цели, спрямо този на другите “жанрове” на културата, като поезията или литературната критика. Деканонизацията на философията како общотеоретическа наука съвпада с “реабилитацията” на литературата, историята, етнографията, другите хуманитрни дисциплини, считани традиционно (в "теоретически-ориентированите" общества) за второстепенни или недостатъчно строги. В постфилософската култура се размиват резките граници между научни и ненаучни дискурси, строгите и нестрогите функции на познанието – до пълното си изчезване. Тези общи идеи Рорти излага в добилата скандална известност книга "Философията и огледалото на природата", след чието излизане за автора й се залепила репутацията на «революционен нихилист» и «бунтар».

В самата философия предмет на рортианската критика се явява теоретико-познавателната /епистемологическата/ традиция, която, по мнението на американския философ, започва от Платон през Декарт и Кант до съвременната аналитична школа. Съгласно Рорти, тази традиция се основава на стремежа да се намери обяснение на нашето знание и вярвания в някакви непоклатими принципи, като идеите на Платон, априорните категории на разсъдъка /Кант/, независимите обекти /реалистите/, чувствените данни /логическите позитивисти/, свойствата на езика ни /аналитическите философи/. Епистемологическата традиция допуска, че познанието всякога се предшества от самостоятелна, независима от човешкото мислене реалност, чието точно и адекватно изобразяване е основната задача на философията. Утвърждава се, че философското или научното познание, репрезентиращо обективната реалност, трябва да бъде методически строго проверявано и неопровержимо /по Дюи, неисторически «достоверно»/. Рорти вижда задачата си в това, да деконструира радикално и преодолее това традиционно, водещо до Декарт и Лок мислене за философията като дисциплина, носеща точното отражение на битието, - «огледало» на природата, на обективния свят. Познанието, според него, не отразява реалността, а само взаимодейства, справя се с нея, както инструмент с податлив материал. Разбирането означава «извличане на полза» и умение за «справяне със събитието», това е способ за държане на ситуацията под контрол. Ако идеята е контекстуално уместна и работоспособна - тя е истинна. Отхвърляйки кореспондентната теория за истината /истината, която съответства на реалността/ като «реалистическа догма», Рорти предлага да замени тази отживяла епистемологическа доктрина с постпозитивистката концепция за “съгласуваност” /кохерентност/ като съответствие на утвърждаването между принципи и нужди, на тази или онази езикова игри, действащи в едно или друго конкретно-историческо съобщество от индивиди.

В идеите на Ричард Рорти намира израз комунологическата (от англ. community - съобщество и communication - комуникация, общуване)  тенденция в съвременната западна философия. Социумът, разбиран преди всичко като езиково съобщество /учени, политици, журналисти, предприемачи и други/, американският философ счита за възможно да бъде разглеждан като единствено обоснование за човешките знания, норми и стандарти на мисленето и поведението. Това понятие -  community - предобраз на “научното съобщество” на Т. Кун, според възгледите на Рорти се е отъждествило с понятието “съществуване” на обективния свят, и по-точно е изключило, направило ненужно последното. Философът /ученият, поетът/ не е в състояние да се абстрахира от социалната среда, в която е вграден; идеална, неисторическа “божествена гледна точка” (X. Пътнам), която би могла да гарантира обективност на изследването, по принцип е недостижима за човека. Познанието, утвърждава Рорти, е възможно само от позицията на ангажирания субект, въвлечен в определен социокултурен контекст; то винаги е ситуативно ограничено, обусловено конкретно-исторически. Рорти нарича такъв подход етноцентристки и го противопоставя на «фундаментализма» и «есенциализма» на Декарт, Лок, Хусерл, Карнап, представляващи, според него, реалистическата традиция във философията.

В конструктивната част от програмата си Рорти се проявява като последователен историк и номиналист, разглеждащ всеки културен феномен /започвайки с езика/ като «явление на времето и случая», т.е. като резултат от случайно стечение на обстоятелствата, обусловени от културно-историческата динамика. Опирайки се на доводите на Кун и Файербенд за отсъствие на строги критерии при прехода от една парадигма на научно изследване към друга, Рорти екстраполира това спорно положение в историко-лингвистичните и културни процеси въобще. В резултат историята се превръща в безогледен, стихиен поток. Телеологическата доктрина, утвърждаваща всеобщност, универсалност и крайност на “историческата линия” се превръща в лъжлива. Историята, според Рорти, не притежава никакви “идеи”, или пред-зададени цели, тя се твори от хората, а не от Бог или Световен Разум. Всяко ново поколение постулира свои цели и ценности, създава свой език. Културният “речник” на всяка една епоха представлява не друго, а “преописание” на исторически предходните речници и текстове. Редескрипцията е централно понятие в антифундаменталисткия прагматизъм на Рорти, смислово ядро на концепциите му. Доколкото тълкуването на обективната реалност е невъзможно, а референцията - непостижима, трябва да се говори не толкова за дескрипция на света, колкото за преосмисляне и преразтълкуване на предшестващите концепции. За средство на описанието служи метафората. След Тойнби и Шпенглер, авторът на “Философията и огледалото на природата” прокламира своего рода културологичен плурализъм. Обликът на културата се формира от “творческото малцинство” - у Рорти това са поетите, “силните повествователи”, изобретателите на оригинални метафори и текстове. Развитието на езика се свързва с деметафоризация, превръщане на преносния смисъл в пряк, фигуративен език, в буквален; метафорите “умират”, превръщат се в общозначими и повсеместно употребяеми думи. Така културата става цивилизация.

Мислите на Рорти са изградени на риторичен принцип. Така обичайният метод – дескриптивния, се оказва неудачен при анализ на текстовете му. Философията му представлява “затворена система”, съпротивляваща се както на вътрешна, така и на външна рационална критика. Така не може да се опровергае или развие, като се тръгне от формулираните в нея принципи, както това става в “откритите” системи /в смисъла, който Попър влага в тази дума/.

Философията на Рорти не е търсене на истината, а разговор и комуникация. В книгата си “Философията и огледалото на природата” той пише, че да се вижда в поддържането на разговора самодостатъчна цел за философията и да се открива смисъл на мъдростта в способността за поддържането му означава че разглеждаме хората като генератори на нови описания, а не като на човешки същества, от които се очакват точни описания. Преориентацията от познаване на истината към разговор и комуникация биха могли да създадат основа за  изменение образа на философията и утвърждение на нова жизнена идеология, основана не на “обективноста”, а на “иронията” и “солидарността”.

         Съгласно Ричард Рорти философията придобила, сякаш насила въведени в нея, понятия като “съзнание”, “мислене”, “субект”, “обект” и други. А за тях е създаден съответния инструментариум – “познание”, “истина”, “критерии”, “аргументи”, “знание”. Като резултат на тези интелектуални манипулации се появили  псевдозагадки, с чието разгадаване философите си създавали видимо работа – “решение на философски проблеми”. За последните, естествено, били нужни и “философски методи”. Цялата тази конструкция служиба за култивация на мита за философията като имаща свой собствен предмет и изпълняваща ролята на “огледало на природата”.