Есенен пламък, пленен от съхнеща шума, разнесе аромата на прецъфнал горски пожар, докато безнотната щурчова песен тънеше в студ и бенгалски искри. Слънцето притаи скръбен поглед в безкрайното златно небе и положи лъчи в посивяло облачно ложе. Безсилни молитви разнесе загиващата фауна, а течен прах надигна ямата на морска синева. Достигналите до тюркоазения небосвод пламъци обгърнаха въздуха като сребриста пепел, посипала домашна камина. Гората се превърна в черни въглени - остатъци от грапави дървесни души, а искрите поживяха, след това утихнаха редом с гибелта ù. Тя пророни сълзи - тези септемврийски есенни листа, безмълвно се примоли, сетне... изгоря!