Тръгнах по пътеката. Тревите наклониха стебълца и пропуснаха слънчевите лъчи да пошептят помежду им.
Вървях, а не докосвах земята. Босите ми ходила чувстваха пощипването на камъчетата и ронливата пръст.
Заслепяваща бе светлината, но мека, сияеше от всички страни и отникъде. А аз все така вървях...
целеустремено и уверено. Дърветата събеседваха нещо на техния си език и само прошумоляваха
любопитно, когато се промушвах през ниско сведените им корони. Дълго вървях вече. Едно цвете ми се
усмихна, а аз продължих напред, напред... Така улисана, потънала в зеленото, вървях. Не знаех къде ще
стигна, нито кога. Но Неизвестното така страстно ме привличаше, че нито топлото слънце, нито ярките
далечни звезди можеха да ме отклонят. Следвах малката утъпкана пътечка, която криволичеше и тихо ми
разказваше за чуждите стъпки, за нежните копита на сърните и бързите лапи на лисиците... Откога вървях
загуби значение. Нямаше време, ни пространство, ни измерение. А пътеката не свършваше. Все така
приветливо намигаха дърветата, все така мълчаливи бяха мушиците. Вървях ли вървях. Следвана само от
тихия повей на вятъра. Аз търсех сърцето си.