Горско
Тръгнах по пътеката. Тревите наклониха стебълца и пропуснаха слънчевите лъчи да пошептят помежду им.
Вървях, а не докосвах земята. Босите ми ходила чувстваха пощипването на камъчетата и ронливата пръст.
Заслепяваща бе светлината, но мека, сияеше от всички страни и отникъде. А аз все така вървях...
целеустремено и уверено. Дърветата събеседваха нещо на техния си език и само прошумоляваха
любопитно, когато се промушвах през ниско сведените им корони. Дълго вървях вече. Едно цвете ми се
усмихна, а аз продължих напред, напред... Така улисана, потънала в зеленото, вървях. Не знаех къде ще
стигна, нито кога. Но Неизвестното така страстно ме привличаше, че нито топлото слънце, нито ярките
далечни звезди можеха да ме отклонят. Следвах малката утъпкана пътечка, която криволичеше и тихо ми
разказваше за чуждите стъпки, за нежните копита на сърните и бързите лапи на лисиците... Откога вървях
загуби значение. Нямаше време, ни пространство, ни измерение. А пътеката не свършваше. Все така
приветливо намигаха дърветата, все така мълчаливи бяха мушиците. Вървях ли вървях. Следвана само от
тихия повей на вятъра. Аз търсех сърцето си.
Вървях, а не докосвах земята. Босите ми ходила чувстваха пощипването на камъчетата и ронливата пръст.
Заслепяваща бе светлината, но мека, сияеше от всички страни и отникъде. А аз все така вървях...
целеустремено и уверено. Дърветата събеседваха нещо на техния си език и само прошумоляваха
любопитно, когато се промушвах през ниско сведените им корони. Дълго вървях вече. Едно цвете ми се
усмихна, а аз продължих напред, напред... Така улисана, потънала в зеленото, вървях. Не знаех къде ще
стигна, нито кога. Но Неизвестното така страстно ме привличаше, че нито топлото слънце, нито ярките
далечни звезди можеха да ме отклонят. Следвах малката утъпкана пътечка, която криволичеше и тихо ми
разказваше за чуждите стъпки, за нежните копита на сърните и бързите лапи на лисиците... Откога вървях
загуби значение. Нямаше време, ни пространство, ни измерение. А пътеката не свършваше. Все така
приветливо намигаха дърветата, все така мълчаливи бяха мушиците. Вървях ли вървях. Следвана само от
тихия повей на вятъра. Аз търсех сърцето си.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
