Няма човек, който поне веднъж през живота си да не си е задавал въпросите: „Какво всъщност е света? Докъде се простират неговите граници?” И ето, че отговорите им се оказват различни за всеки.            

Границите на света за всеки човек не са нищо друго освен границите на собствения му език, тоест широтата на познанията и големината на понятийния му апарат. Докато за учения светът – това е безмерния космос, наситен с атоми, фотони и кварки, за един обикновен работник на село светът може да е полето (когато се бъхти по цял ден с воловете или с мотиката и изобщо не му е до абстрактни разсъждения), селото му (когато вечер полегне за малко и осакатеното му съзнание пожелае да се разходи на воля) и така... докато се стигне до мъгливия образ на планетата, луната и слънцето, който си е изградил в основното училище (когато жътвата или събирането на царевиците, доматите, или каквото може да си позволи да гледа, е свършило и на него му остават няколко сравнително безгрижни дни).

            Граница – това е нещо, което човек поставя, за да може да опознае по-добре същността на явлението или процеса, който изследва. А поради огромното си любопитство и любознателност, той изследва всичко от заобикалящата го среда – тоест целия свят. Съзнанието ни е устроено така, че за да проумеем и разберем нещо, ние първо трябва да сме в състояние да го назовем и обхванем в неговата цялост.

            Границата на света се е променяла хиляди пъти през вековете от появата на първото човешко племе до днес. За първобитните хора светът се е простирал до хоризонта – тоест, докъдето са могли да стигнат погледите им. Те не са предполагали какво може да има отвъд и съответно знаците, които са създали и използвали, вероятно са описвали вещи и явления единствено от заобикалящата ги среда – и тъй като съзнанието им не е било достатъчно развито, за да си служи с толкова абстрактни знаци като думите, те са рисували всичко едно към едно.

            По-късно, с развитието на разума им, се наложило използването на по-сложни символи, които да не се рисуват по стената на пещерата или по пясъка, защото е било ясно, че не могат да разнасят парчета скала със себе си, а нарисуваното на пясъка е имало неприятното свойство да бъде заличавано от по-силен вятър или дъжд. А и когато се срещали с по-далечни племена, вероятно е възникнала нуждата от обмяна на опит за заобикалящия ги свят. Така се появили първите звуци и думите, които са им съответствали.

            Но проблемът на границите винаги е бил този, че когато дадена граница е поставена – да речем тази на Европа като континент – и всичко, простиращо се до нея е сравнително добре проучено, неизбежно се появяват нови процеси или явления, които да изискват нейното разширение. Или просто се ражда естественият въпрос – „Добре, ние явно сме на единия бряг... а какво има на другия?”

            Даже и когато всички континенти на земята са открити, човешките любопитство и любознателност не спрели дотук. Хората обърнали поглед към звездите и вътре в себе си. Разбира се, всички тези граници са се отдръпвали не една по една, а сливайки се и препокривайки се във времето, тъй като когато телескопът е бил открит, хората все още не са имали необходимите познания и техника, за да открият, да речем, Антарктида; или пък когато Колумб е открил Америка, хората вече са знаели, че вътре в нас има свят, изпълнен с не по-малко тайни и загадки от този, който ги е заобикалял.

            Днес представите на астрономите за Света се простират отвъд родната ни планета, отвъд слънцето и звездите – в мрачните бездни на Вселената; условно е поставена граница, разбира се, окръжаваща така наречената Метагалактика, тоест всички видими звезди, галактики и звездни купове, които могат да бъдат наблюдавани от земята, но това е просто формална граница, служеща единствено за адаптиране на съзнанията ни към необятните разстояния. Тяхната представа за свят се простира до границите на макрокосмоса.

За микробиолозите и физиците пък, светът на клетката и атомите е като едно разширение на нашия свят. Те непрекъснато изучават микрокосмоса.

И тъй, за хората от науката, които имат познания във всички нейни сфери, понятието свят се простира до границите на микро- и макрокосмоса – нещо неизмеримо огромно и трудно за проумяване от лаик.

А каква е представата за свят на обикновените хора тогава? За тези, които въпреки че имат достъп посредством телевизия и книги до цялото знание на човечеството, все пак нямат специални познания? Каква е представата на един обикновен чиновник за света? А на един шофьор, или готвач? Да – те са учили в училище за клетките, за атомите и за квазарите, намиращи се на милиони парсеци от нас, но нима въображението и съзнанието им е толкова развито, че да се чувстват част от всичко това? Едва ли. Те нямат необходимите понятия – не знаят нито точните размери на атомите и клетките, нито законите, на които те се подчиняват, не знаят какво е парсек или колко огромна е всъщност нашата галактика. Те не могат да проумеят нито колосалните разстояния между звездите и звездните купове, нито нищожните, изразими само с милиардни от милиметъра размери на клетките или атомите. Те просто не съществуват за тях. Светът им е само това, което виждат, това, което обсъждат и което имат думи да изразят.

А какво е светът за едно бебе тогава? За него светът – това е собственото му тяло. То не може да различи желанията от действителността, дори не различава контурите на предметите. Тъй като не познава нито едно понятие, за него светът – това е собствената му представа за себе си: процесите, които стават в съзнанието му. Постепенно детето се научава да разпознава кое е част от него и кое не – първите му думи са „мама” и „тате”, вероятно осъзнава и пространствеността на помещението, в което се намира. С развитието на съзнанието и усложняването на мисълта му, то започва да увеличава границите на своя свят, докато не стигне до... докъде? – дали до представата за полето, къщата и селото на обикновения човек от народа, или до неизмеримата и колосална Вселена, позната на учения? Това зависи от неговия избор.

Границите на света са границите на езика ни, тоест на нашето ниво на познание. Дали те ще се простират на няколкостотин километра от нас или на милиарди парсеци в дълбините на вселената, това зависи единствено от нашата любознателност и жажда за знания – единствените две неща във Вселената, пред които не може и не бива да се поставя граница.