Поредната любовна песен се върти в главата ми, а днес не съм настроена романтично. По-скоро е меланхолично. Като кратка истерия, но от онези тихите, които те карат да се свиеш на кълбо в ъгъла на стаята и да искаш земята да се отвори и всичко най-накрая да свърши. Интересно, как лесно започват да се леят думите, когато спира дъха от една-едничка песен. Песен, която носи в себе си минало, сегашно и бъдеще. Една песен,  създадена, за да създава, изпята, за да пее и изживяна, за да живее.
Да, доста меланхолично ми е тази вечер. Но нямам намерение да се свивам из ъглите. Доста дълго бях свита и се молих (тайно, разбира се) проклетата земя да ме погълне. Но всъщност, защо земята да е проклета? Може би нейните жители са проклети... Как ги наричаха тук на земята? Земляни? Звучи доста космическо, нали? Май бяха хора.. или по-лично, човеци. Ха! Човеци. Винаги ми е била смешна тази дума. Човек... малка прашинка във вселената. Лесно ранима, лесна за унищожаване. Не е ли жалко нещо туй земно чудо – човека. Проклет да е човекът! Някой сигурно го е проклел. Инак нямаше да е това, което е сега! Изгубен! Тъжен! Нещастен! Зъл! Жесток! Хищник! Но доста се отклоних от темата... Та, както казвах, меланхолично ми е тая вечер. Липсва ми нещо или нека съм честна, липсва ми някой. Но не би трябвало. Нямам си никой. Как е възможно да ми липсва нещо, което нямам. Някак си не съм на мястото си. Тази мисъл доста ме преследва напоследък. Какво, по дяволите, е усещането да си на мястото си?! Да знаеш какво искаш и да го правиш (или поне да се опитваш)? Или пък да имаш хубава работа, добра заплата... Да се примириш с това, която ти се дава и просто да си останеш поредния неразбран, поредния недоволен, поредния човек. (Ако имах избор, нямаше да избера да съм човек... бих била лъв или може би тигър... нещо, което е създадено да убива и което е наясно със същността си. Хищник, в истинския му образ, който знае, че за да оцелее, трябва да убие сърната и няма да изпитва вина за стореното... )
Та, не съм на мястото си. Това е! Или пък може би точно защото мисля, че не съм на мястото си, съм на мястото си. Игра на думи. Харесва ми. Да си играя. Хората обичат да си играят. Било то със себе си или с другите подобни на тях. Или пък малко по-различните. Хората обичат да си играят, но мразят да са играчката. Пак заблуда! Та хората са най-голямата играчка на Вселената или на Бог, който в каквото вярва.
Пуснах си отново песента, довела ме до това състояние. Слушам я внимателно, затварям очи и повтарям думите. Мелодията ме изпълва и си спомням за онзи някой, заради който не съм на мястото си. Разбирам, че не го познавам. Откъде тогава зная, че съществува? Полудявам. Доста често ми се случва. Спирам песента. И усещането изчезва. И става тихо. И празно. Май не мога без песента. Пускам я пак. И пак слушам.
Тананикам на глас... боли ме. Душата. Знаете ли, че болката променя. Най–градивно променя тя човешкото и някак успява да ни учи да бъдем хора. А нали в това е смисълът, да се учим да бъдем човеци във всеки един ден от незначителното ни съществуване.
Някак обсебено ми е тая вечер. Вечер на истина бих могла да я нарека или на израстване. На задаване на въпроси, чиито отговори (ако Бог е милостив) никога няма да разбера. Не защото не искам, а защото не трябва. Някои въпроси не трябва да имат отговор. Заложено е у хората да търсят отговори, а те не знаят как да зададат въпроса... Жалко. Ние не сме научени да бъдем хора, а толкова се стараем, та чак сме смешни.. Но пак много се отклоних. Меланхолията ме кара да бягам, защото не искам да мисля за ъгъла, в който би трябвало сега да се свия и да се моля да изчезна. Да ме няма. Но аз искам да бъда и няма да отида в сенките му, там, откъдето идвам, няма място за слаби. А тук оцеляват силните. Онези, които искат да се борят или поне правят своите жалки опити. Какво всъщност крие в себе си тоя ъгъл, който така ме приканя да се скрия в малкото му пространство... Крие страх, ето какво! Страхът от загубата на любим човек или пък приятел. Страхът от това, какво ще е утре. Страхът да не се провалиш, по пътя към човека. Изгубвам мисълта си в тая песен. Доста започнах да си противореча... Затова мисля да изляза и да забравя песента тук сред тези редове. Няма да се поддам на меланхолията и на страха от ъгъла. Защото той е само в моето съзнание. Не съществува в този реален (прекалено реален) свят.
Вярвам в утрешния ден, не защото ще е по-добър от този днес, а защото ще е друг, нов ден...

Отново пускам песента... меланхолията я няма, сенките на ъгъла избледняват, аз слушам мелодията, която ме преражда за следващия ден.