Ние хората сме странни същества. Уж сме най –интелигентният вид, знаем най-много за това как да оцеляваме в света, а в същото време сме най-тъжният животински вид на тази планета. Животът ни преминава в търсения и в липси. Колкото повече намираме, толкова повече ни липсва нещо или някой. Живеем в огромни къщи пълни с вещи, но душите ни са празни и самотни. Говорим много, ядем много, пием по много … всичко при нас е по много. Колкото повече става това много, толкова по-малко остава онова вътре в нас.
В стари времена, казват хората били по-щастливи. Задоволявали се с малко, но били весели и пеели докато работели. Днес колко хора пеят докато работят?! Колко хора се усмихват докато работят?! Колко хора се радват, че работят?!
Въпроси , въпроси , въпроси … нижат се като топчета на броеница. Отговорите се губят в звука от ударите им. Броеницата, премятана през ръцете на дедите ни, някога им е давала спокойствие, а чукащия звук на топчетата звучал като ритмично потракване на влак. Бил сякаш в хармония с ударите на сърцето им .
Хармония … тази дума звучи като песен. Може би точно за това онзи инструмент дето с дъха си човек задвижва тънички пластинки и създава мелодия, се нарича хармоника.

 Питате се що е това хармония? Това е състоянието на пълен покой, когато всяка една частица вътре в душата ти е на мястото си. Когато няма нищо липсващо и нищо излишно. Хармонията в съчетанието на цветовете, хармонията на формите и линиите изграждащи онова, което ние наричаме красота. Хората  чисто и просто са огледала на вътрешното си състояние, и  когато хармонията се възцари в нас, тогава тя  се отразява във всичко около нас.

Трудно е да намериш точната вибрация със света, тази дето ще породи хармонията и спокойствието ни. Този факт често ни кара да се усещаме така сякаш това е невъзможно, сън , мираж , илюзия . Вероятно  има защо на много езици сън и мечта да са една и съща дума. Сякаш има някакво противоречие в това да сме верни на себе си и едновременно в хармония със света, който не харесваме.

Ние хората страдаме от ужасна болест – егоцентризъм. Мислим, че слънцето свети само за нас, а сме просто част  от природата и попадаме под нейните закономерности. Това е основният проблем за щастието.

Ако си признаем, че сме пряко зависими от щастието на приятелите ни, тогава може би ще се доближим до онази хармония  с хората около нас, а през това и с всичко останало. Това ще ни даде спокойствие и онова състояние, което поетите наричат  ‘’тихо щастие”, защото истинската хармония и истинското щастие са тихи, нежни и леки като времето, което все се изнизва  неусетно между пръстите ни. Да постигнеш хармония е същото като да постигнеш човешко съвършенство. Хармонията не е нещо индивидуално, не е нещо лично, което всеки си го има сам за себе си като самостоятелна човешка единица. Тя е усещане за нещата в тяхната цялост и същност. Поради тази причина се обграждаме с приятели и близки. Това са хора близки до нашата честота на вибриране или на същата. Ние в най -големия си егоцентризъм сме най-нещастни.  Това сме ние хората – различни и в същото време обединени в различията си. Също като думите, хората чрез различията си се допълват, а именно това е хармонията.