Ние хората сме странни същества. Уж сме най –интелигентният вид, знаем най-много за това как да оцеляваме в света, а в същото време сме най-тъжният животински вид на тази планета. Животът ни преминава в търсения и в липси. Колкото повече намираме, толкова повече ни липсва нещо или някой. Живеем в огромни къщи пълни с вещи, но душите ни са празни и самотни. Говорим много, ядем много, пием по много … всичко при нас е по много. Колкото повече става това много, толкова по-малко остава онова вътре в нас.
В стари времена, казват хората били по-щастливи. Задоволявали се с малко, но били весели и пеели докато работели. Днес колко хора пеят докато работят?! Колко хора се усмихват докато работят?! Колко хора се радват, че работят?!
Въпроси , въпроси , въпроси … нижат се като топчета на броеница. Отговорите се губят в звука от ударите им. Броеницата, премятана през ръцете на дедите ни, някога им е давала спокойствие, а чукащия звук на топчетата звучал като ритмично потракване на влак. Бил сякаш в ...