Hot stuff - part 2

Епилепсия от мълчание! Погубващо желание! И отчайваща нужда!

Гърчове в предсмъртна агония... на душата. Често пъти си мислех какво остана след теб? И откога всъщност започнах да деля живота си на две? Две празни, кухи и неизразимо дълбоки половини. Постфактум на безумните ми търсения - винаги упорити, често отчаяни и никога немерени... Разтърсвах из основи здравия си разум и точно това бе причината да продължа. Да искам Онзи. Този, когото дори още не съм срещнала, но жестоко припознах в Теб.

И отново ми идва да напиша с едри букви онзи толкова сложен и кратък въпрос: „Защо? " Но няма да го направя. Защото аз знам отговора. И на твоето, и на моето „Защо?" Той е просто „Защото".

Защото така трябва!

Защото така е писано!

Защото на този свят няма нищо случайно!

Всичко е подчинено не толкова на елементарно поведение, колкото на чисто човешка нужда... ама огромна нужда от внимание и... де да знам... различно отношение, специално...!

        ... Понякога раната е само повърхностна и можеш просто да и сложиш лейкопласт... Друг път е по-добре да я откриеш, да я оставиш да диша, за да зарасне по-бързо. От време на време можеш да и правиш промивки докато боли с чужди, положителни емоции, но е доказано, че това е само временно облекчение. Правилния начин е да оставиш гнойта и мръсотията да изплуват отгоре. После мястото се зачервява и през теб като стрела минава мисълта, че ето, ето сега вече ще се простиш с някой крайник. Но не е така. След време мястото порозовява и се свива. Зараства!

И за да бъда докрай себе си, ще кажа, че при тази ситуация е задължително да имаш  „здрава кръв" и „отлично кръвосъсирване"  Просто задължително... А си мисля , че при хиперчувствителността кръвта е толкова разредена и „ недобра„, че няма начин да зарасне бързо. Целияt процес е прекалено бавен и потърпевшият в даден момент спира да му обръща внимание и си набива в главата, че е свикнал или поне така му се иска да бъде.

Най-лошото от всичко е, когато настъпи онзи момент, в който имаш най-голяма нужда от разбиране от точно определен човек, а човекът липсва... Просто липсва... Физически е около теб, но не го усещаш. Дори, мислиш си, познавам ли го? Горната лява половина! Какво за нея? Ами... Куха е! Не твоята  - другата за теб. Поне за този миг. Но това, че ти не усещаш нещо, не значи, че не съществува, нали ?

И сега се сещам за хората с изгаряния, които загубват всякаква чувствителност (или развиват болезнена такава при добро зарастване на кожата). Не усещат полъха, виждат само движението на листата, но вятърът е там. Не усещат топлината от лъчите на слънцето, виждат само блясъка, но и то е там. Просто -  там!

А някой беше споменал, може да е приятел, познат или герой от филм или книга - не се сещам вече, че уникалността на човек се състои не в това, че усеща, а в това, че може да си представи какво е усещане! Всъщност, и това сама си го измислих, а исках да напиша друго...

Както и да е! Та  това, според мен, ни разграничава от цялата останала природа и ни прави малки богове... всеки сам по себе си (лоши тролове или ангелчета) ... Представата, мечтата, илюзията, пълноценното, въображаемо изживяно. Началото на Хаоса и Реда във всеки един от нас. Вътре. Дълбоко. И лесно откриваемо. ... Нужна е само свобода на емоцията и... мислите.

Като заговорих за природа (като в „10-те най" по BTV) се сетих, че често пъти  употребявам едно изречение: „Всичко е природа" или неговия еквивалент „Всичко е като в природата"

Особено в човешките взаимоотношения. Те са един от онзи особен вид изтерзани търсения и намирания, които видени в заобикалящото ни изглеждат банални и добре познати, но видени като физически или умствен, двукрак диалог, ни плашат до смърт. Законът на джунглата. Слабият и Силният. Болният и Кипящият от енергия. По Animal Planet всичко е нормално и в реда на нещата. По CNN - трагедия или сензация (защо „или" - те са еднозначни).

Този път наистина ще цитирам някой, но не знам кой точно: „Човекът е обществено животно". Май че беше Далчев!

Само спокойно! Докато свикнеш с мисълта, с основното правило, което днес всички спазват: „Без излишни емоции„

Как? Кои? Защо „излишни", бе хора? И как така ги спирате? Нали то е изначалното, първото, необмисленото, непреднамереното и  именно заради това искрено?... Първото! ... Първото! Добро! Или лошо! Но истинско...

Пак ли ще се лъжем и ще играем театър, подчинен на псевдоморал и  идиотски чупки в ханша. Не всичко е купон! Не е! И то си личи!...

Разигравам отново нудистки етюд със себе си и избухвам в истеричен смях. Ех, Елена, Елена...

... „Ти, ти, ти, моя любов

Ти, ти, ти - вечна любов!"

Слушам Васил Найденов! Успокоява ме!

Много истина! Е, не точно в това изречение (или пък точно в него

Абе, много сложен въпрос, мишок...

Ама и за това ще си поговорим:  „Силата на вътрешното преживяно, на практика неизживяно")

Слагам  кавички, защото май-май няма такова нещо като „вътре" и „на практика". Има истина и тази истина си ТИ! Ти и всичко твое! Твое! Не нечие друго, а лично, собствено и само твое!

А ако моето „мое" стане твое „мое" - какво по-прекрасно?

Две еднакви  „моета" стават „наше", а „нашето" - „мое" делено на две. Но защо да го делим?

По-добре е да си остане „ мое"  за всеки един поотделно, а когато се усетим, когато се видим и чуем истински, когато се преживеем, ще разберем, че „моето" е „наше" - приятелство, песен, място, време, любов... нашето споделено...