Дитрих Бонхьофер (1906 – 1945 г.)

„Това е краят. За мен животът започва.“ Така звучат последните думи на Дитрих Бонхьофер, които той изрича към другарите си в лагера на смъртта Флосенбург. Младият богослов умира само месец преди края на Втората световна война и три седмици преди смъртта на Хитлер – фюрерът, който лично заповядва екзекуцията му. „Почти петдесет години съм работил като лекар, но едва ли някога съм виждал човек да умира с такова покорство пред волята на Бога“, заявява доктор Фишер, свидетел на обесването на младия богослов. Бонхьофер посреща смъртта точно толкова уверен, колкото уверен е и в идеите, които определят житейските му решения.

Заедно със седемте си братя и сестри Дитрих израства в либерална, номинално религиозна среда, в която е насърчаван да се занимава с музика, литература и изобразително изкуство. Умението на Бонхофер да свири на пиано кара близките му да вярват, че младия талант се е насочил към музикална кариера. На 14-годишна възраст обаче той заявява, че възнамерява да стане християнски служител и богослов, което никак не се харесва на родителите му.

От малък Дитрих има непоносимост към войната заради личната трагедия, която връхлита семейството му заради участието на Германия в Първата световна война. Една сутрин той се подготвя за училище, когато чува звука от звънеца на входната врата. Любопитното момче поглежда към вратата с надеждата да разбере кой идва на посещение толкова рано. Дитрих вижда човек с униформа да подава телеграма на баща му. Бащата измъква лист хартия от плика за писмо и прочита написаното. Дитрих никога няма да забрави как лицето на татко му за секунди променя цвета си, за да придобие някакъв ужасен сиво-пепеляв оттенък. Бащата на Дитрих се затваря в спалнята. Минават часове преди да се появи, а когато това се случва лицето му е все още пепеляво. „Има новини за брат ви Уолтър“, казва той на своите деца с пресипнал глас. „Той е загинал от рана от шрапнел.“ Майката на Дитрих никога не се възстановява след тази трагедия.

След като на 21-годишна възраст Бонхофер завършва Берлинския университет през 1927 г., той служи няколко месеца в Испания като помощник-пастор; по-късно прекарва една година в Америка, в Ню Йоркската теологична семинария, а когато се прибира в Германия става преподавател в Берлинския университет.

Междувременно политическата обстановка в родината му се е променила. Хитлер е дошъл на власт. Вследствие на демократични избори този дребен, харизматичен австриец става канцлер на Германия през януари 1933 г. и президент година и половина по-късно. Постепенно диктаторската реторика и действия на Хитлер се засилват и свободомислещите хора (които в идеологически натоварената еуфория на онзи исторически момент стават все по-малко) започват да осъзнават, че цивилизационните ценности на германската нация скоро ще бъдат изправени пред огромно изпитание.

Разбира се, не всички подкрепят бързо настъпващата политическа лудост. Популярният фанатичен фюрер има и своята идеологическа опозиция от интелектуалци християнски мислители, която включва хора като швейцарския богослов Карл Барт, пастор Мартин Нимьолер, младия Бонхьофер и др. В годините преди и по време на Втората световна война част от несъгласните с официалната политика служители и богослови организират християнска нелегална съпротива срещу нацистите, която наричат „Изповядващата църква“.

Тази организация излиза със своя публична позиция наречена Барменска декларация (1934 г.). Този документ включва шест основни тези: 1. Източникът на откровението е само Божието Слово - Исус Христос. Всички други възможни източници (земни власти, например) не могат да бъдат източник на откровение; 2. Исус Христос е единственият Господар на всички аспекти на личния живот. Друг авторитет в тази област не съществува; 3. Посланието и редът на църквата не трябва да се влияят от настоящите политически убеждения.; 4. Църквата не трябва да се управлява от лидер „фюрер“…; 5. Държавата не трябва да изпълнява задачата на църквата и обратно. Държавата и църквата са ограничени до собствените си задължения.; 6. Декларацията на Бармените отхвърля подчинението на църквата към държавата…

Разбира се, тази позиция среща съпротива не само от самообожествилата се вече светската власт, но и от официалната църква, която е възприела линията на компромиса, обслужвайки националсоциалистическата идеология. Бонхьофер е уволнен от Берлинския университет, но е поканен да ръководи малката нелегална семинария на „Изповядващата църква“ в градчето Финкенвалде. Мястото е избрано нарочно, защото провинциалното градче сякаш остава встрани от бушуващите страсти в Берлин.

Само година след откриването на семинарията обаче извънсистемното училище е открито от властите и затворено. Това е нов удар срещу „Изповядващата църква“, която постепенно губи страстта си да се съпротивлява срещу засилващия се натиск на управляващите. Този удар срещу тихата морална опозиция довежда Бонхьофер до промяна на разбиранията му за това как трябва да изглежда ефективната съпротива срещу злото управление на Адолф Хитлер. От пацифист, който се опитва да се противопостави на нацистите чрез религиозни действия и морални послания той решава, че трябва да се включи в съпротивителното движение, което има за цел ликвидирането на фюрера.

С помощта на високопоставени съзаклятници от съпротивата Дитрих Бонхьофер е избран да установява контакти с влиятелни личности зад граница. Целта е правителствата на страните от антихитлеристката коалиция да разберат, че Хитлер не е Германия, и че има много хора, които не са съгласни с политиката на самозабравилия се фюрер. Съпротивата предприема тази стъпка, защото се опасява, че след края на конфликта страната отново ще бъде подложена на жестоки финансови санкции, каквито са й наложени след края на Първата световна война. Под предлог, че трябва да участва на религиозни конференции на различни места из Европа, Бонхьофер се заема с изпълнение на задълженията си на таен агент на съпротивата.

Един от най-ключовите моменти в живота на Дитрих е свързан с второто му посещение в Америка. Той е поканен да бъде гост-лектор в няколко университета отвъд океана. Още преди кораба да пусне котва на пристанището в Ню Йорк Бонхьофер не може да се отърве от чувството за отговорност към страната си. Малко след пристигането си той пише писмо на изключително популярния американски богослов от немски произход Райнхолд Нибур: „Допуснах грешка, като дойдох в Америка. Трябва да преживея този труден период от историята на нацията ни с християнския народ на Германия. Няма да имам право да участвам в възстановяване на християнския живот в Германия след войната, ако не споделя с хората си изпитанията от това време.“

Само месец след като пристига в Америка, с ясното съзнание за предизвикателствата, които го очакват в родината му Дитрих Бонхьофер се завръща в Берлин. И логичното се случва. През един априлски следобед на 1943 г. двама мъже пристигат с черен мерцедес пред дома на непримиримия богослов, качват го в колата и го откарват в затвора в Тегел.

Бонхьофер прекара две години в затвора. Заради доброто отношение на охраната той има възможност редовно да кореспондира със семейството и приятелите си. В килията Дитрих започва да преформулира богословските си разбирания. В разсъжденията си, които записва под формата на писма той оформя едно богословие родено от затворническите условия; богословие основано върху развитието на концепцията на Карл Барт за „нерелигиозното християнство.“ По-късно тази концепция вдъхновява много богослови да възприемат благовестието като истина, която трябва да бъде практикувана в борбата за справедливост в света, а не ревниво пазена като религиозен артефакт. В килията Дитрих пише тези думи: „Да бъдеш християнин не означава да си религиозен по определен начин, да правиш неща със собствени сили… а да бъдеш човек… човек, какъвто Христос създава вътре в нас. Не религиозният акт прави християнина, а участието в страданията на Бог в светския живот."

Съдебното дело, по което Дитрих е обвиняем обаче търпи развитие. Заради няколкото неуспешни опита за атентат срещу фюрера, които междувременно се извършват от различни съзаклятнически групи, обвиненията срещи Бонхьофер вече се разглеждат като въпрос на националната сигурност. Дитрих е преместен от Тегел в Бухенвалд, а след това в лагера на смъртта във Флосенбюрг. На 9 април 1945 г., месец преди капитулацията на Германия, той е обесен с други шест представители на съпротивителното движение.

Десетилетие по-късно един лагерен лекар на име Фишер, който става свидетел на обесването на Бонхьофер, описва смъртта на знаменития богослов по следния начин: "Затворниците... бяха взети от килиите им и им бяха прочетени издадените от военния съд присъди. През полуотворената врата… аз видях пастор Бонхьофер, преди да свали затворническото си облекло, коленичил на пода, пламенно да се моли на своя Бог. Най-много бях трогнат от начина, по който този мил човек се молеше, толкова благочестив и толкова сигурен, че Бог чува молитвата му. На мястото на екзекуцията, той отново произнесе молитва и след това се изкачи по стълбите на бесилото, смел и сдържан. Смъртта му настъпи за няколко секунди. Почти петдесет години съм работил като лекар, но едва ли някога съм виждал човек да умира с такова покорство пред волята на Бога."