Българското възрожденско време пази в съзнанието си спомена за хубава Яна и нейния смел брат, който предпочита да му отсекат и двете ръце, и двете нозе; да му избодат и двете очи, но да не позволи на турците да отвлекат момата от бащиния дом и да сменят насила вярата ù. Но това не е само фоклор. Песента ,,Даваш ли, даваш, Балканджи Йово..." фиксира в поетична форма едно от многото исторически свидетелства за верската нетърпимост на турците към раята и за масовите помохамеданчвания, извършвани насила под заплахата на ятагана над българи и българки. И не турчинът, а българинът еничар, откъснат от родния си дом и семейство чрез кръвния данък, е най-верният поданик на султана и най-страшният насилник на своите съотечественици. Съдбата често го изправя срещу родните му брат, сестра, баща, за да докаже съществуването на божията воля и на възмездието, което застига всеки вероотстъпник. Защото какво по-страшно от това да извършиш престъпление срещу собствената си кръв: да обречеш сестра си на доживотно робство като ханъма в някой турски харем, да убиеш заради непокорството и нежеланието им да сменят религиозната си принадлежност баща си или брат си и да носиш съзнанието за този грях цял живот? Защото ако те не те идентифицират, в твоята душа нещо ще се събуди - някакъв смътен спомен, някакъв неосъзнат смут, някаква дълбоко потисната печал. Ще звучи като нереален, невъзможен, по-скоро кошмар, отколкото реалност, викът на твоята родна майка, от чиито ръце са те изтръгнали турците: ,,Сине, не ни забравяй! Не сменяй вярата си!".
Повторно раждане на човека в българина, припомняне и съхраняване на националната идентичност, включително на верската и етническата принадлежност, формиране на юнака в довчерашния роб, който, осъзнал, че свободата е преди всичко философска категория, ще се почувства истинска личност, когато напусне духовната територия на несвободния, примирен и помирен с всичко около себе си български човек - антиюнак и лъжепатриот - това са амбициозните задачи на Българския ренесанс от 18-19 век. Те продължават да бъдат смислозначими и за нашия толкова виртуален, антитрадиционен 21 век, превърнал се отдавна в глобално село заради иновациите (най-вече информационните технологии като факс, мобилен телефон и интернет), които променят геополитическата карта на света във всеки един миг, но не могат, както прави това от 1762 година насам Паисиевата ,,История славяноболгарская...", да помогнат на съвременните байганьовци-родоотстъпници да се самоосъзнаят, да живеят ,,в ползу роду болгарскому". Не може да им реконструира нова памет, в която етнонимът ,,българин" да се замени с ,,европеец", а на географската карта на страната ни надписът ,,България" да се изличи, защото в обединена Европа държавните граници са излишно бреме за потока от хора и стоки. Не може да им покаже как да се държат като европейци, защото този цивилизационен модел е виждан от възрожденските писатели повече като асимилаторския, навяващ веднага мрачни асоциации с петвековната културна изостаналост на несвободната България - иначе люлката на една от най-старите литератури в цяла Европа - старогръцката. Дори и днес ние носим в себе си комплекса на варварството, а кръвта, която тече във вените ни, подтиква повечето от нас към отдаване на изкушенията, които носи със себе си пътуването из Стария свят - изкушения, на които не устоява век и половина по-рано и Алековият герой, ,,фотографиран" в литературата под измисленото име Бай Ганьо. Не пътуването като опознаване на нови земи и култури е примамливата цел, която тегли българина и тогава, и сега към европейския континент. ,,Практический человек", както го нарича Вазов, търси ценността на доходоносната работа, печалбарството; за него идеалите са ,,бошлаф работа". Идолът, на който се кланя, е презреният Златен телец, познат ни от древноеврейската митология, разказваща за пътуването на Мойсей и еврейския народ през пустинята. Заради него съвременният байганьо е способен да забрави всички, останали в онази далечна страна, накрая на географската карта на света, която някога е наричал с умиление своя родина. Патриотизмът е овехтяло и изпразнено от съдържание понятие за съвременните българи-емигранти, скитащи се по света. Като дърво без корен те се опитват да съхранят частица от своята културна идентичност, но това трудно им се отдава, защото чуждата култура постепенно ги асимилира. Необходими са силна воля, горд и непримирим дух, здраво вкоренено в съзнанието ти чувство за национална принадлежност, за да се докоснеш до другия цивилизационен модел и да не изгориш на кладата му. Да отидеш в чуждото негостоприемно пространство, когато знаеш, че това е единственият шанс на детето ти да не гладува, да не страда от подигравките на съучениците си за своето облекло, да не боледува, да не виждаш тъгата и мъката от ежедневната борба с живота в очите му. В твоите може и да ги има, но в неговите никога! Това за мен е необходимото условие, за да видя своя сънародник в ролята на Алековия герой. Достойното поведение на българина по света, независимо какви са причините, накарали го да припознае чуждото географско пространство като своя родина, е никога да не забравя коя е истинската му родина, да се гордее с нея и дори да накара и другите около себе си да се вгледат в нейната култура, а не да се срамува от нея. Срамът от родното е първата крачка по пътя към родоотстъпничеството. Все по-малко са българите лъжепатриоти в чужбина, все повече са ,,българите юнаци", рекламиращи природата, историческите забележителности, душевността и културата на своята ,,педя земя", намираща се в сърцето на Балканския полуостров. Ето защо България преживява своя втори Ренесанс, който ще ù позволи някой ден да влезе наистина в Европа не като никому неизвестна дива и варварска страна, а като древна култура с автентичен фолклор и славно историческо минало, неотстъпващо по блясък на миналото на нито една от страните-членки на Европейския съюз.
© Маргарита Todos los derechos reservados