„Имало едно време...”
Идва момент във всеки човешки живот, когато човекът трябва да се влюби. Да разбере що е мъка, страст, тъга, копнеж, блян, огън. Да узнае какво е да си пленен, без да имаш окови; да усеща езиците на пламъците по себе си, без да има огън; да се сбогува със съня си, без да го желае. И когато това стане, се пита: ”Какво е промененото?”
Промененото, приятелю, е това, че усещаш тръпката от живота. Люлееш се на люлка, оплетена от цветя; гледаш живота през розови очила; смееш се, играеш, пееш, без да разбираш опасността. Всичко за теб е една голяма игра, едно огромно забавление, като песен без край. Но да знаеш, че не съществува такава песен. Всяко творение си има своя край - животът, смъртта, омразата, гнева, дори любовта...
И сред целия този прекрасен пейзаж, идва момент, когато си казваш: ”Това не бях аз.” Обичаш, желаеш, отдаваш се с цялото си същество, без да искаш нищо в замяна, но идва миг, когато всичко пропада пред очите ти, а ти нямаш представа какво да направиш ...