„Имало едно време...”

   Идва момент във всеки човешки живот, когато човекът трябва да се влюби. Да разбере що е мъка, страст, тъга, копнеж, блян, огън. Да узнае какво е да си пленен, без да имаш окови; да усеща езиците на пламъците по себе си, без да има огън; да се сбогува със съня си, без да го желае. И когато това стане, се пита: ”Какво е промененото?”

   Промененото, приятелю, е това, че усещаш тръпката от живота. Люлееш се на люлка, оплетена от цветя; гледаш живота през розови очила; смееш се, играеш, пееш, без да разбираш опасността. Всичко за теб е една голяма игра, едно огромно забавление, като песен без край. Но да знаеш, че не съществува такава песен. Всяко творение си има своя край - животът, смъртта, омразата, гнева, дори любовта...

   И сред целия този прекрасен пейзаж, идва момент, когато си казваш: ”Това не бях аз.” Обичаш, желаеш, отдаваш се с цялото си същество, без да искаш нищо в замяна, но идва миг, когато всичко пропада пред очите ти, а ти нямаш представа какво да направиш, как да реагираш. Само защото не си го очаквал. Само защото си бил влюбен.

   Следващата стъпка е: ”Ще те забравя, запомни.” Но жалко, че това няма да се случи. Жалко, че споменът остава, да тормози съзнанието и душата ти. Знаеш, че всичко вече е минало и няма как да го промениш, но и не искаш. Единственото, което желаеш е да удължиш щастието, което се изплъзва между пръстите ти като парче разтопяващ се лед.

   Тогава си казваш: ”Какво пък, мога да живея и без теб.”  Заблуждаваш сърцето си, за да се опиташ да заличиш за малко болката. Мислиш, че отново можеш да дишаш нормално, че ще живееш като нормален човек. Но ти не си просто човек - ти си човек с разбито сърце. Създание с отнети мечти и надежди. Опитваш се да извадиш главата си за малко от океана от болка и сълзи, за да успееш да се добереш до удължаващата агонията ти глътка въздух, но всъщност се питаш: ”Защо?”

   „Защо?” – Защото там, някъде, отвъд горите на страха и мъчението има някой, който знае какво изпитваш и иска да те прибере в обятията си и да те запази като най-съкровената тайна в сърцето си. А ти живей - живей с едно голямо „ДА” за живота; живей, с една огромна усмивка и милион разбити частици от нещо, което преди си наричал сърце, а сега е само жалка гледка от несигурно лепило и несръчно залепени парченца; живей, защото те обичат; живей, защото ти така си пожела - ти пожела да се вкопчиш в него, да не му позволяваш да ти отнеме и без това нищожната частица щастие, което вече е започнало бавно да се стопява, като угасваща свещ.