Преминаването от едно състояние в друго, прекрачването на предела, срещата с новото и неизвестното в културата на много народи е увенчано със специални практики, които да удостоверят, да узаконят и да маркират случващата се промяна. Стремежът към подреденост, сигурност и стабилност в хаотичността на човешкото съществуване, налага инициацията. Онзи особен момент в който общността и самият човек имат нужда да застанат един срещу друг и да предявят претенции към отсрещната страна. Именно в този момент общността е насочила милионите си очи, наострила е милионите си уши и протяга гора от ръце. За да види, да чуе да пипне, да се докосне и да разбере онази частичка от цялото, която е имала дързостта да предяви претенции да бъде индивидуалност.
   И ето го – застанал срещу всички и крещи “Това е пътя по който ще вървя”. И сочи срещу вятъра. Гледат го изумени, но трептят като струни, задвижени от мълчалива възхита, която би го смазала ако не тръгне веднага. Той знае, че вятърът брули до кости и взима със себе дори и това, което ти е  потребно и мило. Но там, по този път не ти трябва нищо, защото там се  среща всичко. Като вик, който се удря в лицето ти, понесен от хапещите течения.
  “Ни риба, ни рак” – това е плаващото, несигурно състояние, което се разбира като предвестие за промяна, за нова насока в търсенията на личността. Това може да се свърже с начина, по който много автори и мислители схващат преоткриването, раждането на новата същност, на новата идентичност.
Тук могат да се посочат примери от английската пуританска литература,  съветваща задължително да се държиш като избран и да отхвърлиш всяко колебание като дяволско изкушение. Бъниън описва поведението на един християнин, напуснат от желанието да живее в родния си “гибелен град” и застигнат от гласа приканващ го незабавно да се включи в поклонението към небесната страна. Жената и детето му увиснали на шията му се мъчели да го спрат, но той запушил ушите си и крещейки “Life eternal life” побягнал навън. Великолепно е предадено настроението на вярващия пуритан, зает със себе си и със собственото си спасение, който води разговори с устремилите се като него към небесната  страна. Едва когато той самият се чувства спасен му идва мисълта, че би било по-добри да е заедно със семейството си.
Ето как инициацията може да бъде схващана като спасение, като търсене на самия себе си, като непреодолима вяра във собственото себеутвърждаване.  А също така и полагане на стабилни основи, върху които индивидът изгражда житейската си философия.
Но също така лутането между рибата и рака е само по себе си обусловено от сложността на човешката личност, в която са заложени множество възможности, които, по думите на Михаил Псел, се проявяват по един или друг начин или пък съществуват в скрит вид – според обстоятелствата. Ето защо не може да се изрази какво е даден човек с една формула.
Човекът прекарва известно време от живота си (дори целия живот) в търсене на онова нещо, което Херман Хесе описва като “тънко, безплътно, ала все пак съществуващо, като тънко стъкло или лед, като прозирна кожа, нещо като черупка, форма или водна маска и тази маска е новото лице на човека намерил своето virtu”. Данте дава на този термин класическо за целия век на Ренесанса определение: “Всяко нещо притежава virtu (virtuosa), поради което то върши това, за което е приспособено и колкото по-добре го прави, толкова повече е virtuosa”.