Ти май така и не разбра, че те обичам. Странно е. Да се разминаваме и едновременно с това да се желаем. Странно е. Да се чувствам като ученичка на тези години. И не мога другояче. Все още ме е страх. Неописуем страх от неизбежното. Въпреки това те искам. Нараняваш ме. И аз пак те искам. Отблъскваш ме. И какво от това?.Това си си ти. Не искам да те променям. Но ме е страх. През всичките тези 7г. докато чаках и исках да ми се случи нещо такова, не съм и очаквал подобно нещо от себе си. Не зная. Трудно ми е. Трудно, защото може да не съм това, което заслужаваш. Не мога да приема, че отново ще загубя някой, който желая. Не мога да се доказвам. Не искам. Не можеш ли просто да ме приемеш такъв, какъвто съм. Трябва ли винаги да доказваш онова, което чувстваш? Искам те. Това, което се случва е някаква идиотщина. Искаш да ми кажеш неща, които не казваш. А аз не искам да те наранявам, но незнайно защо, то се случва. И отново ли ще се размием в пространството без да мога да дам топлотата, която имам нужда да дам. И да получа. Как го каза? Да се правим на големи?! Не съм голям. Явно не съм и порасъл. Просто искам да съм в пространството около теб. Искам да си до мен. Искам да мога да те прегръщам. И винаги някакви условности.Някой ги дава, слага бариерата, което направо ме прави малко, страхливо момченце. Губя, независимо, че зная какво искам. Заради условностите. Губя, защото не приемам очевидното. Заради този тъп страх да не загубя това,което желая, аз отново губя. Няма изваждане от лайната, както каза. А винаги съм си мислел, че е по- лесно. Макар да знам, че не е. Та нали точно затова си се бях усамотил тези години. Нали точно затова не исках да допускам никой до себе си, защото после ме смачкват. Грешка. Не те. Смачквам се. Не знам как и докога ще е така. Яде ме отвътре. Просто не искам да те губя. Не те моля да ми помогнеш. Но точно това искам. Не те карам да ме чувстваш близък. Но точно това искам. Не казвам всички думи от които се нуждаеш, но те желая. Искам те. А е толкова нелепо това да е едностранно. С цялото си тяло усещам, че не е така, но пак ме е страх. Ама това няма значение. Мамка му. Искам те. И ще те имам. Пък квото ще да става. Май трябва да спра да искам повече от това, което ми се дава. Май трябва да забравя, че страдам и се измъчвам, че боли като ме нараняват. Живот. Гаден. Но за сметка на това дълъг. Да вземем поне това, което ми се дава. Няма значение какво си мисля аз. Няма значение и това, което ти пиша в момента. Няма значение и това дали ще ми кажеш, онова, което искам да чуя. Просто искам да знаеш, че те обичам.
© Ивомир Димчев Todos los derechos reservados