Ти май така и не разбра, че те обичам. Странно е. Да се разминаваме и едновременно с това да се желаем. Странно е. Да се чувствам като ученичка на тези години. И не мога другояче. Все още ме е страх. Неописуем страх от неизбежното. Въпреки това те искам. Нараняваш ме. И аз пак те искам. Отблъскваш ме. И какво от това?.Това си си ти. Не искам да те променям. Но ме е страх. През всичките тези 7г. докато чаках и исках да ми се случи нещо такова, не съм и очаквал подобно нещо от себе си. Не зная. Трудно ми е. Трудно, защото може да не съм това, което заслужаваш. Не мога да приема, че отново ще загубя някой, който желая. Не мога да се доказвам. Не искам. Не можеш ли просто да ме приемеш такъв, какъвто съм. Трябва ли винаги да доказваш онова, което чувстваш? Искам те. Това, което се случва е някаква идиотщина. Искаш да ми кажеш неща, които не казваш. А аз не искам да те наранявам, но незнайно защо, то се случва. И отново ли ще се размием в пространството без да мога да дам топлотата, която и ...