Тъмно е. Сега звездите са моите братя и сестри. Аз съм сама.

Една картонена кутия е моят дом. Живот ли е това. Аз не знам

коя съм и защо се чувствам като в рая. Една доза ми дава живот.

Но защо? Какво имам? Само една капка надежда в сърцето ми,

ако мога така да го нарека. Усещам се напълно свободна. Имам 

чувството, че тялото ми е като парцал, който се вее от студения 

вятър. Очите ми се насълзяват. Задавам си един въпрос. Защо 

се тровя? Нали все пак утре ще намеря изход?

Но не е така, както си мисля. Аз вече съм като моя тъмен ъгъл,

в който се намира домът ми. И ето, бия последната си доза.

Нямам сили. Сякаш са се изпарили.

Тя ми отнема живота. Изцежда го капка по капка, бавно и 

продължително. Все някога ще дойде краят.

Но на кого ще липсвам, на звездите и луната ли?