Въпросът за Другия (2007 г. лято)
- Пак ли?... – въздъхна Жан, оставяйки настрана наченатия шницел – Не ти ли казах да престанеш с тия бири по заведенията?! Като ти се пие толкова, пий вкъщи, а щом си толкова влюбчив, ще те запозная с някоя арменка като приключи лечението ми тук. Те, нашите момичета, обикновено имат като зестра я някое златарско ателие, я някой имот на центъра на голям град.. Тогава, може би, най-сетне ще започнеш да водиш беседите си, облечен в костюм и ще си толкова зает, че няма да имаш време кога да пилееш пари по плажните капани, където обикновено се влюбваш „необратимо”... Впрочем, обърна ли внимание на братовчедка ми Серпухи?
Използвах момента, докато Жан Геврекян се вълнува и придърпах шницела му. Отрязах си небрежно половината и преди да го захапя, казах:
- Жан, аз намирам себе си в тази жена.
- Въй, въй, въй! – Жан е от Бургас – А колко е годишна?
- Ами... На четиридесет и пет...
Той млъкна и не ми говори цял ден. Вечерта, преди да заспим, се обади от съседното легло:
- Мисли добре! След петнадесет години тя ще започне да плете, а ти едва тогава ще си на четиридесет и пет. Знам, че вълнените чорапи топлят, но все пак...
- Слушай – кипнах – Да обичаш и да бъдеш обичан, да споделиш себе си и да бъдеш споделен от Друг, ето това е Евангелието и колко пъти да ти го повтарям, армено-григориански златар такъв!
Явно съм го засегнал, защото след дълго мълчание ми каза:
Заспиваме.
Жан винаги успява да ме накара да се усмихна.
Любовта не е чувство. Тя е принцип. Не, даже и принцип не е. Защото принципи са добротворството, филантропията или антисемитизма и те винаги са свързани с „принципно отношение към абстрактна група хора”, именно принципно, затова и безлично. Любовта е Подвиг, тъй като всякога е повдигане (подвижничество) към конкретен Друг. Когато намериш себе си в Другия и позволиш на Друг да намери себе си в теб, тогава можем да говорим за любов. В началото, средата и края на това СЪбитие (да споделиш с Друг битието си и неговото да приемеш в себе си) са постоянните действия на приближаване. Приближавайки се към Другия, го превръщаме в свой ближен. В това общение се осъществява целостта ни – нашата събраност. А съборността е онази „светост, без която никой няма да види Господа” (Евреи 12:14)
.....................................................................................
Тя ми написа ПЕСЕН ЗА ТЕБ
Ти си кехлибареният изгрев
и нежната прегръдка на вятъра.
Ти си дъждовните целувки
и мирисът на море и трева.
Ти си капчиците роса по миглите ми,
когато заспивам
и усмивката на устните ми
в розовите утрини
Ти си гъстият мед на тишината
и тръпчивият ромон на споделянето...
Ти си песен на птица
в замрялата тишина
на сърцето ми!
(Росица Костова)
Аз отговорих:
на Р.
Мила, чуваш ли?! - Слизат препълнени облаци,
а небето тежи, напоено с вода
и конете пръхтят под душите ни конници,
и насреща ни сипва кървяща зора...
Много дни ще вали.
Ще вали много нощи и дни.
Мила, чуй, как търкалят се сълзите Божии,
през тревите се стичат в пръстта.
Приласкай, завържи ги конете тревожните,
доста път извървях, днес привеждам глава -
По гърдите ти шарят ръцете ми, жадните,
По гърба ти се плъзгам с гореща уста...
Много дни ще вали. Знам -
Ще вали много нощи и дни.
(Светослав Ангелов)
Знаете ли, че живее на квартира в гараж? В гаража има два дивана и един барплот, по който се разхождат три котки и едно куче на име Дрейк, когато успее да се качи на барплота, разбира се. Рисува иконите си нощем, докато синът ù спи, а по земята често се търкалят четки. Прането си го простира пред вратата и понякога съседските деца хвърлят камъни по него. Зарекъл съм се да хвана някое и да го опердаша, но бягат твърде бързо малките проклетници.
... Ние сме от два различни свята...
Моята кърпа за глава е винаги прилежно сгъната, дори да се намира в някоя обувка, одеколонът ми си има точно място, бирата стои в хладилника, книгите ми са подредени по рафта, а храната – всякога в чиния. Иконите не са ми слабост, нито романтичните комедии.
Но има нещо истински важно, което ни влече взаимно – жаждата да обичаш и да бъдеш обичан.
Затова сега аз ще разгледам известно количество икони, ще разширя познанията си за живописта оттатък добрия стар Рубенс, който формира представите ми за женственост през ранния пубертет и ще си потърся филма „Лунатици” с Шер, защото ме интригува вече живо целия неин свят.
.....................................................................................
Да обичаш и да бъдеш обичан, да се доближаваш до някого и да го познаваш, обичайки. Това отваря вратата към чуждия свят. И в откриването на световете ни един за друг се случва Църквата – Събитие. Защото Църквата е събрание (виждаме го това в Светата Литургия – нашето събиране около православния епископ), защото Църквата е и събитие – споделено битие – което пък виждаме в първообраза на Църквата – Триипостасното Общение на Пресветата Троица, в което Тримата имат всичко заедно или по-скоро имат всичко Един в Друг.
Хубавите нещата винаги са много прости. Прости и хубави като стаята с двата дивана и масата, където се събуждам последните сутрини. Тройното кафе без захар, десет минути, прекарани в издирване на чорапите ми, които рошавия Дрейк е замъкнал Бог знае къде. Толкова прями и красиви са хубавите неща, колкото въпросът – „Ти би ли се венчала с мен?”, зададен на пейката в градинката пред някой блок и нейното радостно „Да”.
В Светата Евхаристия – Трапезата Господня, ние правим нещо наистина просто и хубаво – предлагаме ястието и питието първо на Бога. Той ги приема в Себе Си, преобразява ги и така ни ги подава сетне на свой ред обратно, поднасяйки всъщност Сам Себе Си – Самото Свое Пречисто Тяло и Кръв. Ето, ние участваме в Неговия живот, имайки всичко в Него и повече от това – намирайки сами нас и своя свят в Него, защото не само даровете приема Господ, но и нас целите, заедно с тях – „Освети нас и предложените дарове” моли се презвитера, водейки Събранието в общата молитва и Бог наистина прави, чрез Духа Светаго, точно това – освещава „нас и света ни” – отделя ни за нова употреба, а именно за общение със Себе Си.
Само че, както всички знаем добре, най-простите неща изглеждат най-трудни. Да пристъпиш „със страх Божий, вяра и любов” е толкова трудно, колкото и да си поискаш целувка на спирката минути, преди да се появи последния тролей. Страхът трябва да остане – страхът е гаранция, че Бог винаги ще бъде Друг. Оня, към Когото пристъпваме, за да се облегнем на гърдите Му и да пием от Чашата Му, не бива да спира да бъде отделен и всякога свободен да направи това, което пожелае – „И тъй, когото иска, милува, а когото иска, ожесточава.” (Римляни 9:18), така че да е пълно със смисъл песнопението: „Свят, свят, свят Господ Саваот”. Но страхът трябва да бъде посрещнат с открито лице като изстрел от упор, тъй както се скача за кръста на Йордановден в ледената вода.
- Ако посегна да те целуна, ще получа ли шамар – питам аз, докато виждам как тролеят се задава в далечината.
Тя навежда глава, усмихвайки се –
- Не. Няма да получиш шамар...
Подава страната си, а аз я целувам направо по устните. Потреперва.
Тролеят спира, отваря врати, някои слизат, други се качват. Аз оставам с нея на спирката...
- Светинята е за светите – възвестява служещия презвитер
- Един Свят, Един Господ, Иисус Христос – отговаря Църквата.
- Със страх Божий, вяра и любов, пристъпете! – призовава той, след като е чул и приел добрата изповед.
Ние пристъпваме отвъд Закон, достойнство, недостойнство. Поканени сме и този миг е страшен, защото макар да сме поканени, нищо не пречи да бъдем и отхвърлени. Разбира се, възможността за отхвърляне е повече в нашия ум, отколкото в Божието намерение. И все пак - Какво като сме участвали във всичките молитви до този момент? Какво като сме чули Евангелието? Бог е суверенен в правото Си да прави това, което желае и не можем да сме сигурни в отношението Му към нас, докато не докоснем с устните Си Пречистото Тяло и Кръв.
Сетне оставаме в Църквата и пеем: „Благодарим Ти, че ни сподоби да се причастим със Светите Твои Страшни и Животворящи Тайни.”, „С мир да излезем” благославя презвитера и ние излизаме мирни и радостни, очаквайки следващата среща с Христа Нашия Царствен Годеник. А помислете каква ли ще е Сватбената Трапеза, когато в оня ден Господ направи всички неща нови и ние се върнем не в отчуждения свят като посланици Божии и войни Христови, а влезем в Новия свят - Негов брачен чертог! –
„Аз принадлежа на другаря си, и той копнее за мене. Дойди, мой мили, да излезем на полето, да поживеем в селата; утре ще идем на лозята, ще видим, развила ли се е лозата, разтворили ли са се пъпките, цъфнали ли са наровете; там ще те обсипя с милувки. Мандрагорите вече благоухаят, и до вратата ни има всякакви най-хубави плодове, нови и стари; запазила съм ги за тебе, мой мили!
О, да, беше ти мой брат, сукал гърдите на майка ми! Тогава, като те срещнех на улицата, щях да те целувам, и нямаше да ме осъждат. Щях да те поведа, щях да те заведа в майчината си къща. Ти щеше да ме учиш, пък аз щях да те поя с ароматно вино, със сок от моите нарове. Лявата му ръка е под главата ми, а дясната ме прегръща.” (Песен на песните 7:11-14; 8:1-3)
.....................................................................................
Участието в Христовата Чаша е истински съд за нас. Съд, в който влизаме доброволно. Съд с Бога, борба с Бога. Знаете ли, Бог ни предлага да се поборим с Него, за да ни покаже как се воюва. Кани ни да се приближим към Него, за да ни научи как да се приближаваме един към друг. Затова и отговора на фарисейския въпрос: „Кой е моя ближен?” от Евангелската притча, не може да бъде друг, освен: „Твой ближен е оня, към когото се приближиш.”, в което е и отговора на въпроса: Какво е любов? - Да обичаш, означава да се приближаваш.
„Ако сега ви задам въпрос: ”С какво е призован да води духовна борба християнинът?”, вероятно ще получа два възможни отговора. Едни, може би интелектуално и морално по-извисени, ще кажат, че трябва да поставим фронта срещу самите себе си (срещу своето его, гордостта, пороците, лошите навици). Други, които са навикнали да се оправдават със сили и фактори, стоящи извън тях, ще кажат, че дявола е тоя, с когото трябва да се борим. Но дали някой от тия два подхода е истински печелившата стратегия в пътя на духовното развитие? Нито единият, нито другият. Защото Божието слово ни приканва да започнем борба с…Бога.” („Борба за мир”, Св. Ангелов, в-к Алтернатива)
Помнете патриарха Иаков. Иаков, чието име означава „причакващ”, „поставящ засади”. Какво би могъл да очаква този „мошеник” от Господа?! Човекът, който измамил двукратно брат си Исав, че и баща си Исаак, отнемайки с хитрост и първородството, и бащината благословия, този който се надлъгвал години с вуйчо си Лаван. При все това в онази нощ, гонен отвсякъде, отхвърлен от всички, той държал Господ през раменете и настоявал – „Няма да Те пусна, докле ме не благословиш”. (Битие 32:26) Хей, Иакове! Какво право имаш ти въобще да молиш?! „Имам – отговаря Иаков – правото на отчаяния.” – „Избави ме от ръцете на брата ми, от ръцете на Исава; защото аз се боя от него, да не би, като дойде, да убие мене (и) майка с деца.” (Битие 32:11)
Назорей (2008 г. - есен)
Искам да науча бедните на една много хубава игра.
Изкачвате стълбите, пристъпвайки като чужд човек (този път ще се приберете по-късно от обикновено), спирате пред вашата врата и натискате звънеца. Жена ви, сподирена от децата, ще се втурне да отвори. Всички са гладни и тя е малко начумерена, поради закъснението ви.
- Какво става? – пита тя
- Добър вечер, госпожо – сваляте шапката и придавате на лицето си почтителен израз – вкъщи ли е г-н Дзаватини?
- Хайде, хайде, яденето вече изстина…
- Извинете, но трябва да говоря с г-н Дзаватини.
- Чезаре, влизай, ти винаги се шегуваш…
Без да помръдвате, ù казвате:
- Очевидно има някакво недоразумение. Извинявайте, госпожо…
Жена ви ще се обърне рязко и ще ви погледне с широко отворени очи.
- Защо правиш така?
Напълно сериозно, трябва да запазите сериозния си вид, повтаряте, обърнат вече обратно към стълбището:
- Търсех г-н Дзаватини.
Ще настъпи пълна тишина, ще чувате само шума от вашите стъпки. И децата ще стоят като вкаменени. Жена ви ще ви настигне, ще ви прегърне:
- Чезаре, Чезаре…
Плаче, може би ще заплачат и децата. Внимателно се освобождавате от нейната прегръдка и като се отдалечавате, промърморвате:
- Станало е недоразумение, търсех г-н Дзаватини.
След двайсетина минути се прибирате вкъщи, подсвирквайки си.
- Закъснях толкова, защото шефът… - И разказвате някаква измислица, като че нищо не се е случило.
Хареса ли ви? Един мой приятел по средата на играта се разплака.
(из “Бедните са луди”, Чезаре Дзаватини)
Не успее ли играта на сеньор Дзаватини да освежи отношенията ви, значи е време за развод. Сетне можете да станете монах, а ако плътта ви трудно се подава на превъзпитание, да опитате да се ожените отново. Не намирате подходяща съпруга?? Омъжите се тогава за приятел... Казват, че няма нищо по-издържливо от мъжкото приятелство...
* * * * * * *
Вървя и си мисля за Самсон. Защо пък за Самсон? Той сигурно е бил висок, с дълга къдрава коса, силен. Какво общо има с мен?... Както, може би знаете, повечето неща ги прекарвам през себе си... Та, среден на ръст съм, прогресивно оплешивяващ, смел само, ако се наложи – сиреч, когато ме притиснат до стената. С една дума (всъщност три): твърде малко общо... Или да? Името му на еврейски означава “слънце”, а моята глава, винаги, когато се изпотя при обилна светлина, блести като същинско слънце...
Я ме обичай, моме ле, както се люби
/Я си ме гали, момне ле, кайно се гали/
или ми кажи, моме ле, друга да любя.
/или ми кажи, момне ле, друга да галя,/
Друга кат’тебе, моме ле, бяла черноочка,
/каквано тебе, момне ле, бела черньочка,/
бяла черноочка, моме ле, тънка, висока...
/бела черньочка, момне ле, тьонка висока.../
(Родопска народна песен, диалектен оригинал и обезобразяващ превод)
Онзи ден пък из душата ми се заразхожда Далила. И откъде-накъде точно Далила? У нас няма филистимки. Циганки иначе много, но рядко някоя от тях събужда асоциации с красавицата от библейската история. Името й означавало “луна”. Познавах дама, която беше нисичка и кръгла като луна, ама тя повече напомняше добрата Давидова жена – царицата Авигея – “Искаш ли, да ти поръчам алабастрова вана?”, “Не, царю мой, чашата ми се прелива”, “Поръчах на Михала...”, “Нищо-нищо, нека да си има, все пак тя е дъщерята на първия ни цар Саул” (перифраза по “Бог знае”, Джоузеф Хелър). Щом разбра, че псевдонима ми е Портос, настоя да я наричам милейди. Защитна реакция, предполагам, с която се съобразих, но тайничко си я именувах Авигея.
* * * * * * *
- Самсоне, какво се е случило?! Защо гледаш така страшно?
- Ще ги избия и ще ги заровя! И ще пикая върху гробовете им! Не ме интересува, че са ми сънародници. Чуваш ли, тате?! Ще ги изтребя до крак! Дали са Мариам за жена на най-добрият ми приятел!
- Кой я е дал?
- Как кой?! Баща й, онази страхлива свиня Авенир, кой друг може да я даде?!
Маное прегърна огромния си син.
- Хайде, ела да седнем вътре. Ще те гостя с презрели смокини и ще попеем...
Запя Маное – “Хвалете Господа от небесата, хвалете Го във висините. Хвалете Го, всички Негови Ангели, хвалете Го, всички Негови войнства. Хвалете Го, слънце и луно, хвалете Го, всички блестящи звезди”. Запя и Самсон – “Не гледайте ме, че съм мургава, защото слънцето ме е ожурило: майчините ми синове ми се разсърдиха, туриха ме лозята да пазя - моето собствено лозе не запазих. Кажи ми ти, когото обича душата ми: де пасеш? де пладнуваш? Защо да съм като скитница край стадата на твоите другари?”
Маное за натъжи. Синът му малко искаше вече да знае за Господа, техния Бог и за болките на своите единокръвни. От доста време мислите му се въртяха все около бедрата на онази филистимка... Далила...
* * * * * *
“Ох, само какъв е голям и силен!”, Далила чак примижа от удоволствие. Обичаше да дразни с подобни неща тази своя приятелка. “Е, да, ама казват, че такива исполини не били особено надарени. В леглото ги оценяват “малко над нулата”; “Вярно, не е там същия герой – Далила сниши глас – старае се по други начини – намигна й – Опитвала ли си с някой от онези египетски номера??”...
Мисля, че тя мразеше Самсон. По-точно не му вярваше. Не я съдете строго – и вашия братовчед да беше убил тоя еврейски хубостник и вие щяхте да лежите до него с нож под възглавницата. Но и на своите си не вярваше особено – от страх му я дадоха те, от страх и с тайната надежда, че може би някак ще успее да го поукроти.
* * * * * * *
- Хайде да си задаваме гатанки... – седнал между роднините ù, вече доста пил от египетската бира (нали все пак не е от грозде), ги огледа. “Какъв мир с тези хора” си рече на ум и реши да “поиграе”. Песните на баща му Маное трудно се връзваха и с компанията, и с обстановката, затова измисли жестока игра. Онези помирисаха опасността и застанаха нащрек.
Тъстът му потърси с поглед жена си, кимна ù да донесе още бира.
- Хайде де, не се плашете – ако не ви отговоря, ще позволя на най-якия помежду ви да ми удари шамар, ако пък вие не ми отговорите, ще реша какво да правя, без никого да убивам, естествено – нали вече сме рода. Започвам пръв... Кое е това животно, което от главата до опашката е дълго три лакътя, а от опашката до главата – пет. Давам ви три дни време да помислите.
Събраха се в уреченото време, за да му признаят, че не знаят. “Ами и аз нямам идея какво може да е това животно”, отговори им той. Тогава прикани най-едрия в селото да му удари дължимия шамар. Никой не посмя. А Самсон изпълни своята част от облога творчески – улови 300 лисици, намаза ги със смола, запали ги и ги пусна сред нивите им... Тогава решиха, че трябва трайно да го озаптят...
* * * * * *
Далила бавно се засъблича. Разтри бедрата си с египетското масло. Докато се мушкаше под завивката пръдна. Примигна смутено и се извини. Това го накара да се усмихне.
- Ти не ме обичаш – пресече смеха му тя.
- Как да не те обичам? Ако не те обичах, щях ли да заживея в това филистимско село, където почти всеки иска смъртта ми?
- Ех, обичаш ме по някакъв твой си странен начин. Ама не ми вярваш. Ако ми вярваше, щеше да ми кажеш къде ти е наистина силата. Вече две нощи подред ме лъжеш - да съм те завържела с ленени връзки, да съм ти била изрежела ноктите на краката... Съгласи се, че е обидно.
Самсон се замисли. Тежко му беше вече – сам сред свои, свой сред чужди. Уж враждува с тези хора, пък спи в постелята им, яде на трапезата им. Може би, тя го обича. Може би, любовта им е впечатлила нейните хора и те ще му простят всичките убийства. Дали сега не изпитват желанието му за промяна? Като го видят слаб и раним, ще го приемат при себе си завинаги и най-сетне той ще заживее нормално. Не като назорея Самсон, а като баща и съпруг. Че и това си е подвиг, нали? Не, толкова атрактивен, но може би точно, заради това по-истински.
- Отрежи косите ми – каза ù, като този път я погледна в очите и сетне плъзна ръце по корема й под завивката – Знаеш ли, че на това място си като малък житен купен??...
* * * * * *
Събуди се след няколко часа. За пръв път беше пил сладко вино, вместо обичайната бира. Дали се събуди, защото е различен ефекта на виното или защото му се счу плътния глас на пеещия Маное, това вече наистина не знам. Видя я над себе си с нож в ръка, а с другата да държи буйната му коса. Устните – свити, очите тъмни. Събуди се окончателно. С рязък жест отхвърли надвесеното над него женско тяло, сякаш да беше сламена кукла. Излезе през вратата, подир Маноевия глас, който сега чуваше вече ясно. Отвън стояха стотина въоръжени до зъби филистимци...
Какво им се случи на тях ли? О, това е съвсем друга приказка, която ще бъде разказана друг път. С Божията помощ, обезателно.
* * * * * * *
Не валя. Пригърмя.
Само чайки пищяха безвреме.
Нима съм безбожник,
че щом вляза в храм
съм скъп на поклони,
не гледам икони,
а хората право в очите
най-често жените -
и туй си е бреме.
Станете, станете!
Конете тревожни пак цвилят
и рият прахта
Земята се спече,
тревата изсъхна,
водата се стече
в на Господа Бога дланта.
... А тя е гореща, понякога адски гореща...
(автоцитат)
- Ти не си съпруг. Не умееш да се жертваш.
Не, сигурно не съм.
- Ти не си баща и никога няма да бъдеш. Не знаеш какво е любов и пример.
Хубаво и това не съм и може би никога няма да бъда.
- И син не си. Защо поне не се помириш с тази, която те е родила?
Добре, добре, добре! И син не съм. Просто млъкни!
- Ти не си Христов. Не разпознаваш истинските Кръстове. Но носиш и хвърляш, разни предмети, според настроенията си!
Чакай! Аз Го обичам. Той единствен позволява да Му повтарям „Обичам Те”, без да ми натяква, че моите думи често са толкова празни.
- С Него ще си говорите отделно. Тогава там на Страшния съд. Ако изобщо ти дадат думата. Сега ще чуеш мен. Ти не си.
Христе мой, изгубих се.
Това, че другия трябва да остане друг, е извън всяко съмнение. Ако усещаш, че търсиш сливане, непременно се изясни със себе си. Ако пък усетиш, че отсреща настояват за сливане, значи спешно трябва да си събереш багажа.
Неслитно и неразделно съединени...
Все пак това е една малко по-друга тема. Нали? И по-добре да не я подхващам, че ще ме зачекнат някои мои неизгоними приятели...
A какво се случва, когато започнеш да виждаш другия не просто друг, а направо чужд? Тогава не помага събирането на багажа. Сам в себе си се налага да се събереш. Защото пръв си си станал чужд. Адски трудно е това последното. Трудно почти до невъзможност. По-лесно е да свиеш двата си панталона във войнишката брезентова чанта, да речеш през рамо: „Нова година, нов късмет. Нов друг, ново вдъхновение” и да се правиш, че някога някъде изобщо те е нямало... Ама в душата остават рани. И сенки остават от непостигнатите Кръстове.
- Виждаш ли – полезно е било всичко. Ти възмъжа.
- Не съм възмъжал. Просто, за да съхраня себе си, станах „не-себе си” - станах груб.
„С жените, приятелю, трябва да се държиш хладно и тежко. Да си ясен и конкретен какво точно очакваш и да не позволяваш да ти се качват на главата”, каза той и излезе самоуверено от общата квартира. Три часа по-късно се върна с червен белег от шамар на лявата буза. „Да не би случайно да са те шамаросали” попитах го невинно. „Млъквай и вади коняка. Знам че имаш. Зная даже и къде го криеш!”... А иначе почти винаги беше прав. Може би сега чисто и просто улисан да се сресва, забрави да си вземе „камшика”.
Аз всякога съм отказвал да намеря себе си в това. И така измислям приказки.
Мила моя, искаш ли да участваш в една такава приказка? Тогава погледни дванадесетте апостоли на Тайната вечеря. Йоан е легнал на гърдите Му, останалите следят всеки Негов жест и всяка дума със зяпнала уста. Той е Другия. Различният. Този, Който искат да постигнат. Не всеки успява да съкрати дистанцията, но всеки един се е устремил към Него. Всичките единадесет, без един – Юда от Кариот. Юда е извърнал главата си. Разгневен е понеже Христос не го послушал – приел миро за подарък от оная проститутка от Магдала, а неговия умен план за държавен преврат отхвърлил като неуместен. Няма какво да си кажат повече. Работата е ясна – с Въртоглавия не може да се разговаря мъжки... И сега Юда търси с поглед менe...
Христе мой, скрий ме да не ме намери!
* * * * * *
Другият??... Той е постижим в Евхаристията. Там, където единствено можем „Сами себе си, един другиго и целия наш живот на Христа Бога да отдадем”. Тъй както без вино, вода и брашно тя е невъзможна, така и без него. Няма нищо по-лесно от това да отстъпиш. Правиш крачка напред, никого не намираш и се връщаш обратно. Няма никой. Просто фигури някакви – човек, облечен в пъстри одежди, до него момчета придържат кърпа, а той – голяма чаша. Лица, които малко ти говорят... Но, ние не сме сред онези, които отстъпват, нали? Даже да ни изхвърлят, пак ще се върнем, ако ще да е през прозореца, повлекли със себе си някой някак намерен друг.
А ако той не желае да участва в Евхаристия? Тогава какво? Да го изнудваме ли? Или да си измислим неговото присъствие? Рецепта за друг: Вземете кош пълен с шарени паунови пера, кофа тапетно лепило и започвайте да творите. Сътворете си Друг – сковете части от разни ваши фантазии, намажете хибрида с лепило и го отъркаляйте в перушината.
Ето, така човек става убиец – някой ден ще натрошите тази кукла на малки късчета. Обезателно.
Според нашите канони, сам свещеникът не бива да служи Света Литургия. Според нашето богословие, ние не отиваме на църква, а влизаме в храма, за да участваме в Църквата. Затова си позволяваме често да подчертаваме, че Църквата е нещо, което се актуализира (случва).
Но, Събитието Църква изглежда така:
“И тъй, ако има някоя утеха в Христа, ако има някоя разтуха в любовта, ако има някое общуване на духа, ако има някое милосърдие и състрадание, - направете пълна радостта ми: имайте едни мисли, като имате една и съща любов, и бъдете единодушни и единомислени; нищо не вършете от обич към препирня или от пустословие, но от смиреномъдрие смятайте един другиго за по-горен от себе си. Не се грижете всеки само за себе си, но и за другите.” (Филипяни 2:1-4)
А понякога даже така:
„А всички вярващи бяха заедно, и всичко им беше общо; продаваха имоти и стока и разделяха ги между всички, всекиму според нуждата. И всеки ден единодушно престояваха в храма и, преломявайки по къщите хляб, хранеха се с весело и чисто сърце, като хвалеха Бога и като бяха обични на целия народ. А Господ всекидневно прибавяше към църквата такива, които се спасяваха.”(Деян. 2:44-47)
И никога ето така:
В ресторанта висят по стени тук и там три мечока юнашки заклани, а на маса самотен седи капитан: „Разрешете!” го моля, „Седнете!”.
„Запали!”, „Извинете, не пуша „Казбек”, „Добре, пий от мойто тогава. Чу ли, пий и бъди жив и здрав!”, а пък аз: „Непременно ще бъда”.
Заядлив се оказа обаче тоз капитан: „Водката, гледам, красиво я пиеш, а дали си видял миномет или танк?! Да речем да си влизал в атака?! Четирийсе и трета във боя при Курск бях старшина. Знаеш ли колко понесох на гръб, за да можеш да дишаш ти днеска спокойно!”... Той и пи, и руга, и ме пита за татко... „Рискувах живот аз за тебе подлец, а твоя прахосваш го, Юда! Ах, винтовка за теб, да те пратят във бой! А не водка да плюскаш ти тука със мене!”
И седях кат’ в окопа под Курска дъга, там където е бил старшина капитанът... Спомням си само накрая обидих го, казах: „Майор, никога няма да станеш...”
(Вл. Висоцки, „Случай в ресторант”)
* * * * * *
Поетизирайки на тема любов, толкова често се изкушаваме да пропаднем в една своеобразна приказна наркоза. Ако, на всичкото отгоре, сме и поети-любители (сиреч не свикнали да разделят образите, който въображението ражда, от реалността, но впускащи се безразсъдно в тяхната вместо-реалност) тогава става истински страшно. Толкова често приписваме на отсрещния качества, които ни задължават, едва ли не, да се приближим. Защото добре разбираме, че „Обичам”, означава „Приближавам се”. Но, рано или късно скъсяваме дистанцията достатъчно, за да прогледнем за очевидното – такава близост с точно този човек, събужда омраза, а не любов.
- Обичаш ли ме?
- Обичам те.
- А защо?
- Така ми липсваш! Ти и всички красиви неща у теб, които никъде другаде не съм срещала...
- Досега никой не ме е разплаквал толкова!
- Но поне приказката, която ти разказах и дори изтанцувах, беше красива, нали?
- Да, хубава е твоята приказка, толкова хубава, че бих дала всичко, за да продължи. Хайде, попей ми още мъничко. Поне час.
- Тази песен пял ли съм ти я:
„Защото писано е: Авраам имаше двама синове, един от робинята, а друг от свободната. Но, който беше от робинята, по плът се роди; а който беше от свободната - по обещание.... А какво говори Писанието? - Изпъди робинята и сина й, защото синът на робинята няма да бъде наследник заедно със сина на свободната. И тъй, братя, не сме деца на робинята, а на свободната.” (Галатяни 4:22-31)
- Убива ме тази твоята песен! Махай се!
- Добре, тръгвам си...
- Не, чакай! Само една строфа – за нозете на суламитката!
- Не бива. Има неща, които не мога да сторя – те не просто ще ме прободат, а направо ще ме унищожат.
* * * * * * *
Христе мой, грехове превишиха главата ми. Толкова много желаех да бъда свръхчовек, оприличавайки се на Тебе, пък станах за смях на бесовете. Ти Си Бог, а аз съм пръст. Никого не мога да спася, защото сам се нуждая от Твоето спасение. Помилуй и спаси.
И тази неделя пак ще пристъпя към Страшните и Животворящи Твои Тайни. Този път обаче не заради нещо друго, а за да опитам отново дълготърпението Ти. Защото съм като разбойника от Десния Кръст. Само че, аз слязох от Кръста и продължих с грабежа и убийствата. И искам да се върна обратно... Но не зная как...
