Из празните стаи на мисълта

    Нека бъде тихо. Нека само за една нощ бъда най-самотният човек на света. Само вятърът да се отбива от време на време. Че ако никога повече не дойде, кой ще носи смисъла на живота ми? И хаотичните мисли? Кой ще чупи прозорците от дъга на празните стаи в ума ми?
        Само изсъхнали листа.
        Скъсано мече. Счупена лампа. Детски смях, заглушен от цветни пуканки в устата. Не мога да хвана тая пеперуда!
        А пък хвана ли я, би означавало вечно няма уста. Не бих понесла такова нещо. Вярно, малко говоря, но избягвам да казвам глупости.
       Никой не се нуждае от думите ми? Добре. Ще мълча.
       Но и ще бягам. От всички, всичко и от себе си.
       Но Ти, Господи, не искам да ме оставяш. Подкрепяй душата ми през трудностите.
       Скъсаното мече ме гледа втренчено с едничкото си око. Струва ми се, че се усмихва.
      Накърниха достойнството ми. Но и аз се усмихвам, защото те губят... ТОЙ губи...
      Благодаря Ти, Господи, за това, че съм сама. Имам семейство. Доказателство? Снимката на стената. А приятелите ми се крият някъде в сенките на дърветата.
Съжалявам, момченце, че нямаш огледало. И че не можеш да видиш какво ти липсва. Но пък, от друга страна, самозалъгването е по-добро...
... Дали?...
      Лично аз предпочитам да гледам безпристрастно на собствения си живот. Но не водя сухарски записки в тефтер...
      Благодаря, Иисусе! Че ако Тебе те нямаше, каква щях да бъда? Какво щеше да бъде сърцето ми? Сега съм най-самотният човек на земята. И той, светът, е само това: керемиденият покрив под мен и звездното небе над главата ми.
      Но дали наистина съм напълно сама?
Че нали единаците Тебе имат! И никога не са сами!
      Благодаря, Иисусе!
      Защото някой ден всичко ще има смисъл. Такъв, какъвто аз искам...