17 jun 2008, 13:01

Изгубеното щастие

2.4K 0 1
2 мин за четене
Някога ми казваха, че колкото по-къс е денят, толкова по-малко боли от изгубеното щастие. Така и не разбрах разпространителите на тази теория, защото или аз бях повредена, или те. Защото мен ме болеше постоянно, без значение от продължителността на деня, или дългата тъмнина на нощта. През деня просто нямах време да осъзная колко боли, защото се залъгвах с ежедневните си проблеми, но вечер... вечер болката ставаше неописуема. Нищо и никой не можеше да я заличи. Не исках да бягам от болката си, бях се отдала на някакво кръвожадно, канибалско и садистично самоунищожение. Потъвайки в собствената си мизерия, не намирах причина да изплувам и да поема дъх, настрана от сълзите си. Бях се набутала в едно безумно скучно ежедневие, постоянно повтарях едни и същи механични действия - вдигах слушалката, набирах номера, изказвах няколко полу-искрени думи, надявах се за отговор от другата страна, разменяхме няколко любезности и затварях. 100 такива обаждания и мога да свикна с всичко... но така и не свикнах да забравя теб...
Потапям се в работата си, защото искам да мисля за работа и за нищо, за никой, за абсолютно никой. Колкото повече се заричам, толкова по-голямо внимание обръщам на теб и това, което аз сътворих в сърцето ти. Навярно ме мразиш, не бих се учудила. Навярно не искаш да чуеш какво имам да ти кажа - не бих променила желанието ти. Може би някой ден... спомняш ли си, както ти казах... някой ден... чуваш ли...
Последният разговор, макар и не „истински" в истинския смисъл на думата „разговор"... няма как да забравя... трудно се преглъща, трудно се забравя, а още по-трудно е да придаваш вид на някой, на когото не му пука, чието сърце бързо заздравява и бързо забравя. Придаваш ли си понякога такъв вид, когато мислиш за мен? Спомняш ли си с усмивка за надеждата, която аз ти отнех, за звяра, който аз съм в очите ти или ме забрави с лекота?
И все пак... липсваш ми... исках да усетя всичко от теб... от най-милите, до най-греховните думи. От доброто, до лошото... от всичко по малко и по много... исках всичко от теб... всичко и нищо само за мен... да видя дявола и ангела в теб, да сътворявам и да съгрешавам, да бъда себе си, за теб и теб, заради себе си, да погледна в очите ти, докато правим любов, да усетя дъха ти върху кожата си... да направя всичко с теб... всичко със запазена марка FAITH!

¿Quieres leer más?

Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.

© Вяра Ангарева Todos los derechos reservados

Comentarios

Comentarios

Selección del editor

Амортизация 🇧🇬

exuded

Първо обедняваме духовно. После материално. Така ми се струва. Колкото по-бедни ставаме в себе си, т...

Когато бях овчарче 🇧🇬

exuded

Най-тучни са пасищата вдясно от планината на властта. Трева – колкото щеш, ядеш на воля, а тя никне,...

Заличаване 🇧🇬

exuded

Търкаме, търкаме... От сутрин до вечер. Лотариата е за всеки, билетите и талоните са достъпни, прост...

Моето писмо до България 🇧🇬

slavi2002

Късно е. Тихо и топло. Снегът навън трепери под светлината на уличната лампа. А аз разлиствам учебни...

За живота въобще 🇧🇬

Ready_4_whatever

Левкемия... Усещаш! 220 – зареждам, пази се... Непрекъсната, права скáла... Разпѝлен звук, разкъсващ...

Живот... 🇧🇬

tianna

В дни като този не съм съвсем сигурна за кой ми е по-тъжно... За мъртвия или за живите. Може би за ж...