Спомняте ли си кога последно имаше дъжд? Аз си спомням, стоях на прозореца и следях малките капки, които се стичаха по стъклото. Водата правеше своите контури, а аз мислено свързвах точките и виждах картините, които образуват. Капките бяха свободни - те сами очертаваха пътя си. Следващите водни зрънца все едно помнеха дирите, по които са минали предшествениците им, и сякаш от страх не поемаха по нов път. Теква ми един разказ, който прочетох наскоро. В него се разказваше за художник,  който живеел по времето на Ренесанса. През цялото си съществуване той рисувал само натюрморти и никога не се осмелил да нарисува нещо различно, дали пейзаж, или портрет. На смъртния си одър той казал:

     „Цял живот правех едно и също... Рисувах, та рисувах, но никога не погледнах на живота с други очи. В последните часове от живота си аз видях един различен свят,   изпълнен с красиви планини, гори и реки, а аз, глупакът, цял живот цветя рисувам.”

От страх, че може да се провали, човекът е изгубил шансовете си за ново начало, шанс да направи нещо велико с живота си. Видя ли някоя картина, винаги си спомням за този художник... Преосмислям живота си и се опитвам да стартирам нови начинания, за да не повторя неговата грешка.            

Моят живот не е свързан с рисуването, а с музиката. Всеки един спомен изплува, щом запея. Изпълнението на български народни песни ме кара да се чувствам истинска, прави ме щастлива, защото ме връща в историята на родината. Това са стихове, разказващи истории нечувани от сегашното поколение, за природа, на която днес вече не обръщаме внимание, и дори на места вече несъществуваща. Всяка една песен ме отнася на мястото, на което се развива действието. Запея ли песен, отлитам към Балкана, сред непроходимите гори. Там сякаш чувам песните на смелите юнаци, дръзнали да се опълчат на поробителите, а аз ги пренасям сред нас, все едно съм тяхното ехо. Друг път политам към красивата Добруджа- денем пълна с жътвари, нощем - с китни седенки. Щом кавалът засвири веселата и закачлива мелодия, аз се връщам към този прекрасен роден край. Всяка една мелодия има своята история, преплетена с родовата и националната памет. Преданията са като старите дъбове. Безброй клонки, които описват хора, свързани с някакво събитие. Случки, които са свързани с миналото и определящи разбирането на сегашното поколение. Чрез тези песни ние помним славните българи, загинали за нашата мила страна. Баби и дядовци ни разказват за техните прародители, които са подпомагали революционните действия на войводите. От разкази в учебници и книги ние узнаваме за великите траки, славяни и прабългари, създали държавата ни.

Когато един човек има желание да запаметти дадена информация, той си го поставя за цел. Именно така ние помним нашата славна история, защото чрез нея, ние се чувстваме горди, като се наречем българи.

Ако едно от качествата на човека е да забравя, то тогава ние ще отхвърлим една история за проляна кръв в името на бъдещото поколението на България. Ние трябва да помним, трябва да разказваме и да пишем за нашите предци. Какво ще бъде една страна без история, особено ако е като нашата, изпълнена едновременно с красота и ужас, с робство и величие. Какво ще бъде един народ, който не знае своето минало, от къде е произлязъл и как се е развил. Без паметта, животът ни нямаше да има смисъл. Как щяхме да живеем, ако не съществуваха спомените, ако ги нямаше идеалите, мечтите и целите, ако ги нямаше чувствата и обичта към близките ни. Как щяхме да поправяме своите грешки, ако не си ги спомняхме? Паметта е коренът, който ни свързва със всичко ценно и значимо, заради което си струва да живееш. Трябва да помним нашето минало, да записваме настоящето и да очакваме едно по-добро бъдеще.

Всъщност, аз и моето поколение сме едни от тези малки капчици, които следват дирите на своите предшественици. Вървим по техния път, за да съхраним техните героични подвизи, да ги разкажем на нашите деца, за да можем всички заедно да се влеем в реката на спомените.