Какво следва да разбираме под „изкуство“? Нима е възможно да дадем ясно определение на понятието?! А каква е връзката между изкуството и народа? Може би трябва да отговорим на този въпрос, изхождайки от частното към общото, т.е. намирайки връзката между изкуството и отделния индивид – човекът.

Изкуството е може би най-абстрактната и висша форма на комуникация между хората. Самият Толстой го е казал. Още от най-примитивни времена пещерният човек е търсил себе си в рисунките по стените на пещерите. А с какъв интелектуален капацитет е разполагал той, само можем да гадаем. Говорим за време, през което навярно човекът не е съзнавал своето място на земята, време през което народи не е имало, тъй като не е имало и какво да обедини живеещите ден за ден хора. Но се е зародило изкуството! Рисунките в пещерите говорят. Невероятно е, че примитивният човек е успял да изпрати своето послание за идващите след него генерации. Той се е справил с това, с което ние в момента не можем, а именно да се свържем с него, както той с нас. Това звучи малко налудничаво. Съпоставяйки тази форма на човешко възприятие със съвременна личностна оценка на някой творец, изразена било то в картина, песен или културно изпълнение, виждаме че това което ги обединява, всъщност е идеята за намиране на правилното изразно средство. Ето защо под изкуство следва да се разбира субективното отношение на човек към заобикалящата го среда, което бива изразено естетически чрез различни похвати. Едно себеразбиране на връзката човек – свят. Изкуството се заражда именно в отделния човек, служещо му като инструмент, чрез който да подреди хаоса в главата си. Този хаос е нещо необратимо, той не може да бъде подвластен на правила и принципи. В човешкото съзнание въпросът „Защо?“ винаги ще намери място. Вселената е необятна и не може да бъде разбрана чрез традиционни научни похвати. Но изкуството донякъде дава отговор на търсещия – а този отговор в повечето случаи остава загадка за наблюдаващите, само защото те не могат да си зададат същия въпрос. На всеки му се е случвало да влезе в музей и заглеждайки се в някое произведение на изкуството, да се запита какво, аджеба, е искал да каже творецът. Портретът на „веселата жена“ (Мона Лиза) и до ден днешен си остава обект на въпроси. Нима не се повтаря същото, както с рисунките на примитивния човек. Навярно да Винчи, оставяйки своето загадъчно послание, е целял точно това – да предизвика вълна от неразгадаеми въпроси. Или просто си е рисувал, докосвайки се несъзнателно до божественото. Не мисля!  Това навежда на мисълта, че чрез изкуството човек може би се доближава до Бог, до същността на Вселената. Какво би било ако чрез изкуството хаосът, описан по-горе, придобие ясен, оформен и завършен вид? Тоест, идеята за смисъла на заобикалящия ни свят бива изразена разбираемо за всеки един мислещ на Земята. Това не отдалечава ли индивида от човешкото, не го ли обожествява?

Изкуството придобива множество форми. На практика, то не се ограничава, даже напротив – с времето става все по разнородно. В XXI-век можем да наблюдаваме израз на изкуство и в кибер пространството. Но това е друга тема. Изводът, който се налага е, че чрез изкуството човек се разголва – изкарва частица от себе си, която не е наяве. Тоест, прави се опит да се материализира една подсъзнателна мисъл, за която е необходима форма и място, за да бъде възприета. Огнището на тази мисъл е именно душата на човек – Азът, който образ, както знаем от психологията бива личен и социален. Именно тук следва да установим връзката от частно към общо или личност – общество (народ). Щом изкуството говори от името на отделния субект, няма как да не говори и от името на народа. Човек се ражда в една среда, която малко или много го обременява културно, вгражда му традиционни навици, определя неговото развитие и етикет. До определена възраст, а понякога и доживот, всеки е зависим от социалния кръг, в който се намира. А този кръг, разширявайки се, търси своята обезпеченост, нуждае се от лозунг, който да прогласи независимостта му. Стига се дотук, че общността, бивайки подвластна на своя общ морал, придобива статут на народ, а  народът е тяло, отделен колективен субект, който (както е разписано и в Конституцията на Република България) има правото да изразява своята воля. Но можем ли да говорим за „душата“ на народа? Нима едно колективно тяло може да има душа? Отговорът на въпроса е: Да! По отношение на изкуството, народът има душа. И тя се нарича принадлежност! Всеки отделен индивид от общото тяло е способен да твори, да изразява своето разбиране за света и да го предлага за възприятие на околните, но когато от рождението си още човек обитава една и съща среда, в която останалите субекти следват обща психология (за пример българите са запазили своята вяра в християнството, но векове наред продължават да се празнуват езически празници от прабългарско време), то няма как това да не даде отражение и върху изкуството. Както казахме, чрез изкуството вникваме в душата, в Азът, който се разделя на личен и социален. В тази връзка, изразявайки своите естетически убеждения, творецът (личният Аз) няма как да не бъде повлиян и от общото, от социалния Аз. Разглеждайки форми на изкуство дори на отделни индивиди с обща принадлежност, винаги ще се натъкнем на това, което ги сближава. Например, чрез изкуството на японския народ можем да разберем много за тях. Съхраняват се мечове (катана), изработени през XVI-ти век от майстори, които и днес не спират да предизвикват възхищение у ценителите. Интересното е, че тези мечове са правени по различни начини, като майсторите са влагали цялата си душа в изработката, а начинът, по който това е ставало ( или „ноу хау“) се е съхранявал във фамилиите като нещо сакрално. Също така, от древни времена в Страната на изгряващото слънце съществува чайна церемония, която сама по себе си също е форма на изкуство – представлява медитация, високопоставени личности сядат на по чаша чай и се отдават на съзерцание с часове. Да не говорим и за бойните изкуства, насочени изцяло към самоусъвършенстване. Чрез всичките тези неща, както и много други, свързани с изкуство, можем да се докоснем до душата на японския народ, да разберем, че хората там ценят честта, акуратността и вътрешната красота. Българският народ, от своя страна, по нищо не отстъпва на останалите нации. Народът ни е успял да съхрани любовта към труда, към селския бит и култура, към празниците и др., чрез направата на множество уникални килими, керамика, украшения и облекло (няма как да не се спомене българската народна носия – сама по себе си произведение на изкуството, както и цървулите), гайди, кавали и гъдулки, хайдушките народни песни и много други. Българското изкуство се материализира и в строителството, обичаите и дори в неповторимите мартеници. Културен печат, чрез своето изкуство са оставили и всепризнати български писатели, музиканти, художници и други творци. Христо Ботев, колосът на българската поезия, е намерил своето място в световната литература. А Вазов – използвал е повече думи в творбите си от великия Шекспир. И това е само малка част от това, което може да се изброи. Изкуството в България е пъстро като дъга след дъжд - всичко това говори за народа ни, обрисува неговата огнена душа, неговата огрубена дълголетна изтънченост, трудолюбие и необуздан балкански нрав. Чрез изкуството народът се храни, а душата му вирее – това създава у отделния индивид чувство на гордост и сила. Колкото повече твори един народ, толкова повече ще се издига духовно. Ето защо, съвсем целесъобразно е да кажем, че докосвайки се до изкуството, се докосваме и до душата на народа.