Мечтах... мечтах как се скитам из една управлявана от Мрака гора. Под увисналите клони на дърветата се скитаха всякакви... не знам... неща. Чудовища ли бяха? Или може би животни, усещащи страха? Дали ме гледаха мен, или просто търсиха някаква храна? А може би и двете? Дали щяха да ме оставят да прекося тяхната гора?

Не! Някъде из тъмата хвърли се върху мен едно животно, със зъби на акула! Съскаше и се бе наперило, готово да ме изяде! Погледнах го обаче и му се засмях!

„- Ти за чудовище ли се имаш?!” – попитах с присмех аз! „С тези големи зъби, можеш наполовина да ме разкъсаш, но това е нищо в сравнение с усилията на сивите да разкъсат душата ми! Ще се пробваш ли да ме ядеш?” – пристъпих с гордо и решимо към него...

„- Зъбите са ми за 'сивите'!” – отговори ми звярът. „Щом и теб са наранили, няма как да те нападна, аз с чест убивам, за разлика от тях!”

И така, продължих, жив, да ходя из гората на мечтата. Но отново ме нападнаха, този път 100 метрова змия. Увеси се тя от едно вековно дърво и с отровните си зъби се прицели в мен!

„- Ти отровна ли си?” – попитах с уплаха аз.

„- Да, имам най-силната отрова, способна да убие всеки звяр в тази гора!”

„- Щом си отровна, няма проблеми!” – отвърнах аз. „През дългите години, 'сивите' наливаха тонове отрова в моята глава, но още им издържам!”

„- Каква отрова ползват те, че смяташ, че е по-силна от моята – най-силната на тази Земя?!” – изсъска ми змията.

„- Каква ли не!” – разсмях се аз – „като почнем от образование, което те лишава от мисъл, като минем през култура, която те лишава от характер и приключим с религия, която те лишава от собствената ти душа... всичко пробваха, но без успех!”

Змията сигурно си каза „моята отрова ще му дойде слаба”  и си тръгна! Но неволите ми в гората не свършиха до тук! След още няколко минути ходене, пътят беше запречен от... цяла планина?! Какво прави тя тук, не знаех, но дори в мечтите пътищата не свършват просто така! Докато умувах какво да сторя, планината се размърда! Като погледнах високо нагоре, сякаш към небето, видях, че това е някакво непознато ми същество! Гигант! Великан!

„- Кой смее да ме буди с присъствието си?!” – изрева великанът.

Неговият вик изкорени няколко дървета, като по чудо не ме прати в небитието! Така или иначе щеше да разбере кой е злосторникът, затова му и казах:

„- Аз бях.”

Той се наведе, погледна ме и ми каза:

„- И защо се осмелява долно насекомо като теб да ме буди?!”

Аз, без да се смутя, му отговорих:

„- Не знаех, че тук спиш. Как да знам?”

„- Това е вярно,” отбеляза великанът, „но не е ли малко нагло толкова спокойно да ми говориш, при положение, че скоро ще те смажа!”

„- Колко тежиш?”, продължих да нахалствам аз.

„- Колкото цяла планина!”, ми отговори той.

„Малко е,” усмихнах се аз, „няколко милиарда 'сиви' се опитват да смажат тези като мен, но не могат, вече хиляди години!”

Гигантът като чу това, седна, предизвиквайки земетресение, разсмя се с пълно гърло и ми каза:

„- Всеки, който е враг на 'сивите', е мой приятел! Хубаво, че е тази гора, че и мен щяха да ме заловят и вкарат в клетка, като ги знам какво представляват! Ето, мини...”

И с тези думи великанът се измести. Продължих по пътя си и тъй като вече зората наближаваше, си казах: „Каква хубава мечта, мечтах... хубаво, че в нея нямаше 'сиви' да стане кошмар...”