Изповед

Единственият начин, чрез който мога да изразя и ефимерните прояви на чувства, е писането. Думите, подредени в изречения, щракането на бутони, звукът от търкане на хартия, ароматът на мастило – това са пътищата, по които мога да тръгна и да излязат наяве емоциите ми.
Не знам защо се превърнах в абсолютен темерут с пълна липса за желание да намеря любовта; не знам защо се стигна до момент в моя така млад и неопитен живот, в който да не мога да разбера, какво по дяволите, се случва и какво правя, и защо го правя. Объркан съм, не познавам себе си, а и мисля, че не искам да се познавам. Чувствам се като егоистичен вампир, който се храни с любовта на другите човеци, изпива я до дъно, а в замяна оставя само студ, тишина и прах от надежди. От техните надежди, разбира се. Гнусна работа. Все едно изпитвам удоволствие да разочаровам, да не оправдавам дори и минималните очаквания, които имат към мен.
А най-интересното е, че не се чувствам празен. Има нещо там, някъде си, дълбоко у мен – убито, погребано и заровено. НЕЩОТО се съживява от време на време само за да ми припомни, че миналото е било истинско, красиво, смислено; изпълнено с емоции и с хора, които съм обичал и не съм подвеждал.
Искрено се надявам никой от вас да не се чувства по този начин никога през живота си, ако някой го е изпитал – моите съболезнования, а на тези, които ще го – оставете съвестта си в някой ъгъл, обградете я с морала си и, МОЖЕ БИ, ще успявате да спите вечер. Или денем. Все тая, само да спите, защото инсомнията, колкото и секси да звучи, е доста неприятно състояние.

В миналото, така далечното минало, бях изпълнен с живот, чувства и емоции, с щастие. Търсих любовта, давах такава и оценявах всичко, което получавах от живота – и щастието, и болката. Винаги съм казвал, че болката е по-добрият учител от щастието, защото следите, които оставя в съзнанието и по сърцето ти, са перманенти. Да, ама като болката започне да се наслагва и наслагва, и наслагва, слой върху слой, забравяш,че си способен на щастие. И не можеш да го оцениш, дори да е пред очите ти, защото се чувстваш празен. А не си! Това НЕЩО вътре, дето спи и се буди чат-пат, като сомнамбул на носталгията, е искрата, която ти трябва да се покатериш обратно в живота си и да стигнеш там, където си бил. Аз потънах безвъзвратно – убит от собственото си мъченическо чувство за самосъхранение, погребан от неспособността ми на обич и заровен, защото забравих какво е да се бориш. Никога не бъди мен. Никога.