Единственият начин, чрез който мога да изразя и ефимерните прояви на чувства, е писането. Думите, подредени в изречения, щракането на бутони, звукът от търкане на хартия, ароматът на мастило – това са пътищата, по които мога да тръгна и да излязат наяве емоциите ми.
Не знам защо се превърнах в абсолютен темерут с пълна липса за желание да намеря любовта; не знам защо се стигна до момент в моя така млад и неопитен живот, в който да не мога да разбера, какво по дяволите, се случва и какво правя, и защо го правя. Объркан съм, не познавам себе си, а и мисля, че не искам да се познавам. Чувствам се като егоистичен вампир, който се храни с любовта на другите човеци, изпива я до дъно, а в замяна оставя само студ, тишина и прах от надежди. От техните надежди, разбира се. Гнусна работа. Все едно изпитвам удоволствие да разочаровам, да не оправдавам дори и минималните очаквания, които имат към мен.
А най-интересното е, че не се чувствам празен. Има нещо там, някъде си, дълбоко у мен – убито, пог ...