След разрухата е трудно да се оправиш. Трудно е да победиш болката или да се правиш, че я няма. Когато се сринат мечтите ти, най-трудно е да повярваш, че ще имаш пак нови и те ще се сбъднат. Тогава идва и моментът, в който се озлобяваш към обекта, разбил чувствата ти, но така унищожаваш себе си и в крайна сметка няма смисъл. И тук възниква въпроса как да се излекуваш и да откриеш смисъла?
Както всички знаем, лек няма и сигурно няма и да има най-добрият вариант е да пазим чувствата си, но колкото и да ги пазим, в крайна сметка те рано или късно си казват думата и пак сме прецакани. Обезкуражаващо, но факт такава е суровата действителност и ние трябва да се примирим.
Имам приятели, които пазят чувствата си като раздават по-малко на всеки, така като ги сринат поне ще имат варианти. Други пък (според мен късметлии) не се влюбват лесно и връзките им се базират върху обикновено привличане. Има доста разновидности хора, но едно е сигурно - всички ние измисляме тактики и разработваме защити в себе си, за да не бъдем наранени. А защо всъщност се страхуваме от това? Боли ли ни наистина, когато ни зарежат или просто ни се наранява егото? Не сте ли чували момичета да казват: "Той никога няма да намери друга като мен." Не ви ли е познато? Защото на мен - да! Харесваш даден обект, сваляш го дълго време, вече си казваш, че си влюбена признаваш му и хоп - той не споделя чувствата ти. След това започват дълги терзания - защо, как, къде сгреших и тогава обектът става още по-привлекателен - точно, защото не може да е твой. Също като компютъра, когато го имаш, той е част от интериора, ползваш го от време на време, но счупи ли се, тогава не спираш да го искаш, сякаш не можеш без него.
А къде е границата, кога трябва да спрем да преследваме целта (някои) кога трябва да се откажем от борбата за връщане на егото ни? Има ли смисъл? Има ли значение? За смисъла не знам, но за значението бих се замислила, егото е от голямо значение за жените и потъпчат ли го, сме готови на всичко да си го върнем(понякога и с не много мъдри ходове). Ние винаги искаме да сме харесвани, желани, гонени - това е в кръвта ни. И когато един от многото, дори да е един на хиляда, не ни харесва, ние се опитваме с всички сили да ни забележи като дори не осъзнаваме колко други възможности имаме. Мислим, че целият свят се върти около него, че сме влюбени и че не можем без него. Дори когато осъзнаем, че вече не е "любов", а е нараненото ни его, ние продължаваме, което би могло да се сравни с кученце, търсещо внимание от дърво безполезно! Има ли смисъл да се опитваме да върнем егото си в лице на човек, който никога няма да е наш? Това го оставям вие да прецените! Тук се заговорих за жените и няма как да не отбележа, че ние сме доста интересни създания - любов, красота, дрешки - трите неща, зареждащи ни с енергия. Колко малко ни трябва, нали? Суетни, понякога не толкова, но винаги търсещи себе си, опитвайки се да се откроим една от друга (по красота, разбира се!) И това само, докато не намерим мамутчето, което ще ни ходи вечно по петите, ще ни изпълнява капризите и винаги ще ни харесва дори без грим! Това донякаъде е стряскащо мамутчето (мъжът) зор ще му се види, но това по-скоро трябва да ласкае мъжете, тъй като всичко, което правим, всяка сълза, всеки час във фитнеса и всичките пари, хвърлени в козметичния салон, са именно за тях. Или по-точно за да намерим онзи, единствения, който ще е влюбен в нас и ние в него бля бля бля но това е в женската главица. Какво да се прави - така сме устроени -търсещи винаги подходящия, възлагайки надежди за хиляди неподходящи, търсещи любовта точно там, където не трябва! Това е то, жената!
И като заключение мога само да напиша: Братя мамути, не забравяйте, че и вие сте родени от жена. Мисля, че беше важно за завършека.
Изводите ги оставям на вас!
© Дива Самодива Todos los derechos reservados