Житейският кръговрат - неумолимия

  Слънцето наднича за последно, а денят гасне , както е било от незапомнени времена. После всички ще заспят и ще засънуват приказни сънища, в които няма нито лъскави возила, нито интернет , а земята не е разкъсана от огради и синори , сякаш небето се е приземило, за да припомни безсмислието на всяка делба.. Отгоре вселената , кротко усмихната, кима на уморените къщи, задрямалите дървета и на заспалите хора чак до утрото. В мига преди изгрева слезлите и щъкащите из дворовете звезди от Голямата и Малката мечки се връщат на вече светлеещото небе, за да се стоплят в лазура на новия ден, чак до другата нощ, когато отново ще тръгне по пътя си животът под слънцето.

   През деня , който наричаме "нов" или "днес", крачим залутани. Някъде отиваме или се връщаме отнякъде. Разминаваме се непознати, без лица, неизвестни на никого.Бързаме, ала бързането е привидно, защото хората , както всички живи твари, само преминават по отредения им път.Нито бързат, нито се бавят, но сами себе си залъгват като засилват или забавят крачките. Така е , защото земните пътища няма как да се извървят. Твърде малък е житейският интервал, отреден ни на този свят , за да ги прекосим. Правим усилия само да се придвижим от едно място до друго. После се връщаме и това се повтаря отново и отново.Въртим се в този омагьосан кръг, орисани да не виждаме края му и от който излизане няма. Уж вършим работа , но работата и тя не свършва. Остава да се утешаваме с малкото, което наричаме - много. Случващото се не подлежи на осезание, също както пушекът, който можеш да вдъхнеш, да съзреш, но не и да докоснеш.Великото безсмислие на привидното окъсняване или избързване, безспирното движение в кръг продължава. Наивно вярваме , че сме в крак с времето, което не е в нас и което лековато оприличаваме като лошо и хубаво.И колкото повече кръгът на съществуването ни впримчва, толкова повече ни се струва, че той се превръща в лабиринт, от който излизане има само в края на нашия път.