В тая малка, тясна ключалка, в която си вперил целия си живот...
Стоиш и чакаш.
Него.
Нея...
Слушаш.
Като на вълче ти се изправят ушите. 
Чуваш тежки обувки по стълби.
Спъване.
Псуване.
Храчене...
Чуваш и как щраква запалката на съседа.
Асансьор.
Токчета.
Чуваш всичко, но губиш смисъл.
Механично знаеш, как звучи твоят ключ.
Твоят човек!
И стоиш, и мълчиш...
И мирише на кисело зеле.
На сарми и руска салата.
И на барут, ама малко...
Държа се.
Кво беше - само мъртвите били видели края на войната...
Не се срещайте скришно по ключалките. 
В храстите.
Зад ъгли и геометрии...
В забравени хамбари и в неочаквани очаквания.
Срещнете се там, дето най-много боли - и се преродете.
В мръсните алеи, по прашните тротоари, селските мегдани, градските неони, сред надписи на улици, графити, повръщано, бира, кръв , сперма, шамари, любов, стихове....
Срещайте се.
Без страх и без злоба!
И без ключалки.
Иначе - нищо не правим...

Ф.