ЖИВОТЪТ



Някога написах в съвсем новия си мобилен телефон, че ако животът ни раздели, ”никога” няма да си го простя. Това беше съобщение към теб, към мен, към нас... а той, животът, само това и чакал, да му нашепнеш какви да ги върши. По това време ти беше далеч, на 10 000 мили, в епицентъра на “красотата” и в епицентъра на “най-великата” престъпност - Лос Анжелис. Холивуд продължаваше да тиражира шаблони, нашите кабеларки също... животът... но по “върховете”... Изкуствени блондинки и изкуствени брюнетки, мускули, релефни плочки и застаряващи плейбои, убийства, грабежи, сблъсъци... Палатите наблизо до градовете и безцеремонната порнография и полусрутените къщи в самият им център, клубовете с жива плът нощем и паркираните до тях коли, цената на всяка от които би могла да изхрани сиропиталище за цяла година...
Децата ми сега им “сервират” - тя, непълнолетната, в кръчмата, той, студентът, на бензото...
А аз се чудя кой път да избера като продавачка на красота - в библиотеката ли или в парфюмерията...

***


Паролата на нашия е-mail беше “завинаги”... ”Никога” и “завинаги” - две странни думи като любов и приятелство, като добро и съпричастност...
Някой някога казал да не употребяваме тези думи, а аз мисля, че той просто е бил един страхливец, умрял в самота.



31.07.2007