Когато вярваш в някого, образът му в твоите очи е с ореол, грейнал, сияен, омаен. Този Някой може да си играе с теб и с доверието ти, но ти да оставаш щастлив и очарован в своята заблуда… Този Някой, за съжаление, не е един. А ако беше - какво пък, всеки греши?!

 Само че този Някой го срещам постоянно - с различно име, с различен образ. Какво иска от мен? Веднъж ме излъга, заболя ме, плаках, ругах, зарекох се, че вече няма да се дам. След време смени самоличността си и пак ме предаде… Тогава пак ме боля, но сякаш по-малко, пак плаках - олекна ми и го запратих на майната му! Започнах да мисля, че съм се отървала завинаги от това коварно копеле. Може би, защото бях блокирала входа за сърцето си, носещ табелка “Доверие” . Чувствах се спокойна и защитена, Някой спря да ме преследва.

  Мина време… и това време ми донесе приказен подарък, изненада, направо чудо. Но тъй като вход “Доверие” беше трудно достъпен, аз трудно се отдадох на това чудо. Но то бе тъй красиво, тъй различно, тъй нежно - започна да руши преградата към вход “Доверие” с нежност, а тя това и чакаше - рухна… Умираше си за нежност и топлина и се поддаде. Тогава моето чудо, дето вече силно вярвах в него, направо ме изхвърли от седмото небе. Полетът от там до земята беше неусетен, само усетих как се сгромолясвам и как сърцето ми се разби на хиляди късчета. Мислех, че кърви, но, Господи, не виждах кръв. Усещах, че се задушавам, а никой не бе сложил ръце на гърлото ми да ме души. Светът ми се въртеше, очите ме боляха - опитах да заплача, но май сълзите ми бяха пресъхнали. Тогава реших да викам, да крещя - стон не излезе от гърлото ми. Тази агония продължаваше неусетно дълго, не виждах, не чувах, не усещах - всичко бе сковано и пусто като айсберг.

 Студено ми бе, тъмни облаци и мъгла ме бяха приклещили в непроходим лабиринт. Като на лента минаваха в съзнанието ми различните образи на Някой. Всеки от тях ми удряше по един шамар, а аз падах, а той се заливаше в злорадстващ смях. Следващият ме вдигаше, за да ме събори след време. Образите спряха да се сменят. Сега виждах само себе си, просната на земята, като парализирана, каква жалка картинка, какъв срам!

  Изведнъж усетих силно парене в мускулите, май започнах да се изправям - да, и дори бавно, като прохождащо дете, започнах да крача неуверено напред в лабиринта. Крачките ми ставаха все по-стабилни и всяка следваща бе по-голяма. Далеч в хоризонта видях лъч светлина. Започнах да тичам към нея, а облаците и мъглата бавно изчезваха. Бях на стотина метра от изхода на проклетия лабиринт и изведнъж спрях. Видях първия Някой - усмихнах му се, а той си наведе главата. Това се повтори и с втория, и с третия - никой от тях не смееше да ме погледне с очите, а аз крачех все по-уверено към тази светлина, която вече бе ослепителна. Облаци вече нямаше и мъглата бе изчезнала, а аз дишах свободно…

 Прекрачих изхода на лабиринта и всичко бе тъй живо, цветно, светло. Разминавах се с различни хора, минавах покрай сгради. Нали съм непохватна, се блъснах в един господин и преди да му кажа: “Извинете!”, той ми се усмихна, връчи ми визитна картичка и ми каза: “Добре дошли в истинския живот!” и продължи по пътя си… Погледнах визитката и на нея пишеше: “Животът - най-добрият Ви урок!”, а отдолу с малки букви - “Всяко Ваше падане Ви прави по-силни и Ви помага да се изправяте по-лесно! Всяка надживяна болка ускорява скоростта Ви напред!”. Господи, каква радост ми донесоха тези думи. Прибрах визитката в джоба си и се усмихнах. Изведнъж чух странен шум - парченцата от сърцето ми се залепиха едно за друго от само себе си! Преградата “Доверие” бе станала стоманена и до нея се появи нова - “Здрав разум”!

  Къде си сега, Някой? Ела отново с друга външност! Не те мразя, а съм ти благодарна за това, което научих, благодарение на теб! Днес вече съм готова за следващата ни среща…