„Моя страна, моя прекрасна родина, ще се върна...”, с тези думи, може би би започнал всеки, който обича и почита родината си – страната, в която се е родил, в която е отраснал, в която е създал свое собствено семейство. В наши дни, всеки ден България губи стотици чеда, заминаващи в чужбина от немотия и оставящи семействата си с думите „ще се върна”, сякаш лъжливо изречени и пред самите тях.

         Всички ние трябва да бъдем горди, когато видим богатия исторически календар, в който са описвани всички завоевания и победи на българите, описвани са и паденията и покрусата, които обаче са понасяни с високо вдигната глава и именно това е съхранило нашия народ и родина – борбеният дух, силата и хъсът за победа. А какво бихме казали за мнозината българи, които дадоха живота си за свободата на България и нейния народ, знайни и незнайни бойци – поклон пред всички тях.

         Темата на моето есе е какво бих искала да се промени и какво да се съхрани в моята страна... ами, бих започнала с промяната. Като човек, тачещ родината си, бих искала да се променят на първо място сънародниците ми, защото именно народът е огледалото на страната, ние сме тези, които я управляваме и извеждаме на предните редици сред останалите Европейски страни. Бих искала още да се промени управлението на страната, като по този начин ние ще защитим нашата богата история и ще продължим да създаваме нова, също толкова богата, която след време да описват нашите внуци и пра-внуци.

         Животът се променя, променят се и ценностите. Ние, българите, сякаш като цяло сме изгубили ценностната си система. Уважението вече го няма, няма я и задружността сред населението, няма я обичта. Децата стават все по-груби, та дори вулгарни и жестоки не само към връстниците си, а и към по-възрастните. Вечни са само новините по телевизията, които всеки ден напомнят за бедствия, брутални убийства, насилие и омраза, които ни заобикалят. Според мен, това не е нищо друго, освен наказанието, което Небесната сила, нар. Бог ни изпраща, заради отношенията, които имаме не само помежду си, а спрямо и природата, и историята ни.

         Ето, това са нещата, които трябва да се променят, за да заживеем в по-добра страна, сред по-добри хора. Всички ние трябва да сме по-задружни, за да променим заедно тези заобикалящи ни проблеми.

         От друга страна, има и неща, които все още съществуват и можем да се опитаме поне да ги съхраним. Едно от тези неща е, както вече по-горе казах, историята. Когато отидем на екскурзия, по исторически места, тези от нас, които са чели Българската история или поне са гледали български исторически филми, то те не само оглеждат местността, в която са, а стават част от нея. Те още усещат грохота на конските копита на Аспаруховата чета. В ушите им звучи пукотът от пушките на опълченците, грохотът на Черешовото топче, отекват думите на Бенковски, чието ехо е наистина безкрайно. Пред очите им е застанала с гордо вдигната глава Райна Княгиня, а в ръцете ù величествено се вее знамето „Свобода или Смърт”. Ето, те чуват и стоновете на майки и деца от Баташкото клане. За жалост, в наши дни, малко са хората, които чуват тези стонове, а много повече са останалите, които по цял ден обикалят парковете с бира в ръка, а настъпи ли вечер, в ума им нахлуват мисли от типа „Кой човек да уплаша” или „Коя телефонна кабина да счупя, за да мога после месеци наред да разказвам на останалите, че „куките” са ме гонили”. Това са размислите на подрастващите в обществото. А какви са мислите на вече порасналите големи деца – станали инженери, строители, шефове на големи предприятия и фирми – о, техните мисли са свързани с това, как най-лесно да изберат коя гора да изсекат, а на нейно място да издигнат голяма строителна площадка.

         Ето това е нашият свят, в нашата България, който ни заобикаля осеян с купища негативизъм. Замислете се, дали това искаме, или искаме нашата Стара България, с нашите природни красоти и богата история, която са ни завещали хилядите патриоти, дали живота си за нея.