Вече дори не мога да съм нещастна. Просто съм глупава... Човек е създаден с ограничения. А за какво са ограниченията, ако не, за да рушат? Ограничението да не си ти е най-тежката участ на този свят. Ходиш си по улицата с риск да те сгази кола, живееш сред хора с риск да те намразят. За какво си ти, ако не си ти? Мечтал си като малък да видиш света, като голям просто искаш уют. Или може би обратното. Накрая се чудиш защо си бил тук и не стигаш до слънцето... То е там, за да е далеч. Мечтал си да направиш някого щастлив, навярно, или просто не си.
          Рамките на този свят слагат ореол на главите ни. Правят ни по-светли, по-топли и истински, щастливи като гълъби. Примамливата надежда в затворения тунел с две звездици накрая се оказва най-голямата ни пътека към илюзиите, най-голямата мечта на човека да бъде всичко свършено, казано, изречено, и се реализира в сблъсък на фантазии.
          Мечтали ли сте някога да се откъснете от всичко и да сте просто себе си? Естествено. А когато ви боли пишете... защото няма какво друго да правите. Пътят не може да се преначертае. Вече е изминат, свършен, прочетен. Опитвате да си играете със спомените и все пак не става. И все пак продължавате да си мечтаете следващият ден да бъде измислен, свършен, прочетен. Непременно ли трябва да започвате тази книга от живота си? Тази на господин Стъпчо? И все пак точно това прави бедният - стъпва по бедността си и иска още бедност. Това прави богатият - стъпва по богатството си и иска още богатство. Гледната ни точка ни прави слънчеви като картинки, защото за нищо не сме виновни, за нищо... Ей сега да ни погледне едно извънземно с истински, всевиждащи очи, ще види навярно гъмжащ свят от фантазии. Зверове, които ние самите не виждаме. Цветя, непоникнали никога, по-красиви от всичко. Сърп от енергия около земята, съскащ, жужащ, нужен на живота както космосът е нужен на звездата, за да е светла. Стъпчици по мислите ни. Стъпчици, стъпчици... Добротата е присъща черта на ангелите, но също и на хората. Колкото и да се стараят да постъпват правилно, все остават сами. Колкото и да се стараят да постъпват грешно, все остават сами. Времето сякаш е изминало отдавна, свършило, прочело се и решило, че иска да ни затвори. Защо иначе ще чувствам силата му като нещо невъзможно. Не съществува. Вчера си мислех, че е днес и днес познайте... си мисля... че е днес. Вчера чувствах, а днес, познайте... не чувствам каквото преди. Не е същото. И също чувствам същото. Как да кажа, че всичко остарява? Хората са като изрязани картинки, чието битие никога няма да свърши, защото, познайте... не е започвало.
          Кога за последно си купихте щастие? Аз последно си го купих днес. И вчера, и преди една минута, и преди две години... със спокойствие. Кога последно бяхте добри? Кълвете си битието и си мислите - аз така, аз иначе, а къде остават хората? Гукаме си като гълъби, и къде остава житото? Някой ни подхвърля обелки от семки, вместо живот, и си мислим... как ли сме се появили тук, а всъщност сме просто... не тук. Аз преди една минута бях в депресията си. Сега в писмото си. В следващата ще съм някъде другаде. Можеш ли да очакваш колко неочаквано ще се окаже очакваното? Непредвидимото е най-видимо, просто защото няма как да реагираш. Денят ни се случва без да знаем откъде да го подхванем и как да го свършим. Кой ще може да възкликне някога: „Открих себе си!“, когато подобни действия са немислими от всяка гледна точка. Нито може да възкликваш току-така глупости в обществена среда, нито можеш да се имаш, независимо дали в обществена или необществена среда. Мечтите ти сякаш принадлежат на друг. Щастието сякаш те е налегнало като тежка капка от грозда на нощта, която или си захапал, или не. Приличаме на тайфуни. Разхищаваме всичко. Къде е мисълта ни в тази бездна от идиотизъм? Аз живея за удоволствието. Аз се чудя защо живея. Страх ме е. Не знам къде съм. Какво да правя. Как да се справя. Защо е толкова трудно. Защо е толкова лесно. Ха. Последното рядко сме го чували. Най-могъщ си именно в такъв полет, но него го няма. Светът се напряга. Свива се на топче. Бори се за ефективност. Вкусен като сладко късче неизвестност, което да хапнеш.
          Очите, втренчени в мен, са толкова красиви. Мечта и наивност надничат иззад миглите и чакат скока си в неизвестното, искрят, надиграват се с търпението ми и ме карат да мисля... защо не съм тук. Защо просещите не са ми семейство? Защото ме е страх да не ме излъжат. Учителите - защото са безкрайно далече. Приятелите - защото са прекалено щастливо-нещастни. Опознаваш хората и задълбаваш в тунела на съмнението и мечтите. Там се раждат фантазиите. Преди да те блъсне влакът. Преди да се роди вселената. Остатък от нечий предишен живот, изчезнал преди да е приключил започнатото, преди да е изпълнил завета си, преди да е стъпил на сферата от приключеност, за която всички лелеят. Да. Точно така. Всички мечтаят просто да ги няма и да мечтаят, как просто ги няма и да мечтаят, как просто ги няма и да мечтаят, как просто ги няма... Стигнали до съвършения свят, ние го отхвърляме, защото ни се струва невъзможен. Мислим си, че е прекалено трудно. Прекалено лесно. Прекалено истинско. Образите са толкова ярки, че наблюдават в очите ни, промъкват се в сърцата ни, вибрират вместо тях, карат ни да ставаме рано сутрин, да си мием мислите, да не ги мием... Мислим си, че сме толкова немислими, че дори не смеем да се измислим. А не разбираме, че това е единственото право, което ни е дадено на този свят. Да чертаем неизвестното. Да го рисуваме с ръка. Да го показваме на някого. Преди дъждът да ни отмие. Тогава започват светкавиците.