Когато истината остава в белезникавата сянка на незнанието. Когато предпочитаме да ходим с широко затворени очи по познатите пътища, вместо да се вгледаме в новите възможности. Когато мислим, че живеем, а всъщност дори не успяваме да различим изгревите от залезите. Когато вместо да прегърнем света, радвайки се на истинското, вървим ръка под ръка с апатията, доволни, че сме емоционално неуязвими дебили. Тогава виждам истината и ми се иска да прострелям с думи виновните,а, уви, всичко,което мога да сторя, е да покажа, че не съм емоционално сакат безучастник и да заразя поне още един човек с мисли.

Да убиеш мечтите на непреклонимия. Да изядеш хляба на безхлебния. Да вземеш любовта на самотника. Да отнемеш жовота на мъртвия. Да извадиш очите на слепия. Да се изплюеш върху труда на безработния. Да откраднеш песента на мечтателя. Да изгориш платното на художника. И после да твърдиш, че си избрал единствения изход. Грехът на бездушевността да открадне съвестта ти, а ти да си помислиш,  че маската на щастието по дефиниция те прави щастлив и безнаказаността значи праведност.

Уви, праведност днес значи способност и възможности да прикриеш несправедливостта. Уви, днес нередностите се прикриват зад:’ няма друг избор’. И всичко става редно, оправдано, измито от слепия поглед на безочието. Защото винаги има избор...Когато казваме, че има само една възможност, тогава има най- малко две, а когато казваме, че има само две, тогава има поне хиляда. А ти, апатичен ‘гражданино’, имаш очите да се скриеш зад своето ‘Е, знаеш как е, НЯМА НАЧИН’ и да продължиш да гледаш нередностите от достатъчно високо, че хем да не те засягат, хем да не ги виждаш в подробности, хем пък да се наслаждаваш и на марковото цирковото шоу за мафия, боклуци, граждани, живи, мъртви, отдадени, ‘прибрани’, имащи и нямащи.

Наблюдаващ театъра на деня, си способен само да изцъкаш два пъти с език и да отминеш...Защото те нередностите си се случват и нищо не можеш да направиш. Най- много да изругаеш по стара българска традиция, което определено си е една додста емоционална част и да се благодариш ей така от ‘пази боже’ на господ, че не си ти този, за когото изплашения народец цъка наляво надясно. Неискреното ти състрадание няокй ден ще довърши душата ти и ще ти покаже какво е да страдаш истински. Крием се зад състрадателни погледи, радвайки се тайничко, че ние не сме в кюпа и плюеме на проблемите и щастието си в препълнените малки квартални кръчмички за осирутели души. Всички сме такива...или поне по- голямата част. Защото без изгревите, залезите, човечното, човешкото и вътрешните истини се превръщаме в поредните пътници, чакащи експреса ‘преживяване- смърт’. Нервно почукваме с обувките си втора употреба по перона, ту радвайки се, че краят на всичко се вижда, ту ругаейки орисницата за ‘единствения’ даден шанс и се чудим как да избегнем последната спирка на обречеността. За край просто пием вода от старата ръждясала чешмичка и чакаме да дойде дърварят и да ни вземе със все корените.

Да, така е по- леснно. Да стоим и да чакаме. Да съжаляваме тези, на които влакът е дошъл и да чакаме своя влак с огромна доза примирение. Да мерим по тридесет пъти на ден кръвното и да следим холестерола си вместо за това време да излезем на разходка в парка. По- лесно е защото необремененият мозък си остава такъв, но той остава просто празен. А блажени са тези, които са познали удоволствието от граничещата с лудост безразсъдност. Тя дава криле, за които не важат влакове и композиции, нито ветрове и прашинки. Тя дава безброй многото избори и освобождава заспалите усещания за нов живот- заслужен и сладък. Тя прави човекът свободен, дори безразсъден, но и силно свързан с човешкото.  

         В тези моменти, в които стоя на перона, искам да се вгледам в очите на хората, да отгатна миналите им мечти, да разбера тревогите им и да бръкна дълбоко под простотата и апатията им, за да открия човешкото. Тогава разбирам, че не мога да бръкна в плитки прашинки, които само висят по пероните...Тогава искам да остана себе си. Тогава искам да продължа да се заслепявам от слънцето. Тогава искам да наблюдавам непрогледния мрак. Тогава искам да опознавам себе си...защото точно в тези моменти усещам най- силно, че не мога да остана в безразличните ви черно- бели лошо измислени сапунени сериали. Точно тогава стискам здраво юмруци и се боря срещу обезверения свят, виновна му че имам капка надежда. Тогава точно изострям сетивата си, за да не отмина знаците...знаците, показващи, че все нещо е останало, че все някой е махнал конските капаци от мишите си очи и е отхвърлил змийския език.Тогава точно времето ме прави истинска и старата чешмичка спира да тече за мен, защото времето е друго и последната капка вода е само за  смъртните. За душевно безсмъртните остава вечното питане кога ще обърнат течението на водата обратно и ще разрушат приказката за злата орисница на старата гара и сивите влакови композиции, водещи към примирението на жадния.