То спииии лиии, пропя гласчето и кльощава детска ръчичика почука кучето по главата. Отместих я внимателно и продължих да плача. Тииии плачеш лииии, настоя малката фръцла, но не гледаше мен, а дъщеря ми. Мълчахме. Защооо не говоритеее дори на негоооо, продължи да се чуди досадното божие подобие в рокличка, безцеремонно избута ръцете ни, клекна и загали животното с оная загрижена и непохватна настойчивост, присъща само на децата. Фоайето мълчеше с тихост до белота, лампите се зъбеха на отраженията си в плочките и миришеше на дезинфектанти. Каак се каааазва, настоя момиченцето. Погледнах дъщеря си и видях, че и се искаше да убива, с безшумна, ненадейна безпогрешност. Тайга. Тайгааа, повтори като ехо дребосъкът и пак зарови пръстенца в козината, кучето бавно извърна глава към гласа ми, опита се да погледне, после се отпусна - упойката действаше яко, сякаш бяха упоили и мен, исках да говоря, не можех, исках да крещя, пак не можех, бях малка топка жал, страх и тъга. Понечих да отпъдя ходещия ...