Не мога да спра, вече толкова време не мога да спра...
Не искам да го наричам любов, но не искам и да лъжа себе си...
Появи се някакси от нищото, за да разтърсиш света ми. Даде ми толкова много, но беше прекалено малко за мен. Показа ми свят, който не бях виждала преди. Свят, в който се влюбих, който намразих, но който стана част от мен. От който аз станах неизменна част.
Сега съм твое огледало, твоя сянка, сега съм всичко, което толкова много иска да е теб, но не е...
Защото да стана като теб е единственият начин да избягам от теб. Друг няма.
И сега те преоткривам в себе си, ти си това, без което не мога и което ме убива. Боря се с теб, за да остана каквато съм, но всъщност се боря със себе си. А от себе си как да избягам?
Когато те няма, на колене се моля да те има, когато те има толкова опитвам да изчезна, сякаш не съм била, но ти ме следваш навсякъде... И се спирам, стоя на място и се надявам, че ако нямам бъдеще, няма да имам и минало. Но теб те има навсякъде. А и е толкова по-лесно да бягам. Заради надеждата дори, че ще стигна кът извън света ти.
Ти си и винаги ще бъдеш най-големият ми страх. Ти си и винаги ще бъдеш иконата, пред която ще се кръстя...
Надявам се да бъркам. Но те има даже в грешките ми. А може би те има само в грешките ми... Дали да не прецедя себе си, като шепа билки от чая, който е животът ми. Така ти ще останеш далеч, някъде в цедката на покаянието... Но аз ще продължа да бъда създадена от теб, уморена от теб, преродена до теб...
Защото не мога да спра, вече толкова време не мога да спра...