Във кой от двама ни бе грешката? Защо получи се така, че след твоята промяна настъпи само болка и тъга? Заедно с теб пораснах, научи ме да надмогвам болката и да продължавам напред! И след толкова раздели дойде мигът, в който можеше да сме истински щастливи. Без да се крием от чуждите очи, без да крием болката в душите си.
Опозна ме толкова добре, че ми бе приятел и любим. Рискувах да загубя приятелите си, рискувах мнението на родителите си, за да съм с теб! И всеки ден думите "обичам те!" бяха малки за да покажем чувствата си... Денят без теб бе като вечност, а дните заедно със теб бяха мигове от рая! Но ти сам реши така - скръбта да обгърне сърцата ни. Но сега дилемата ми е това - да остана ли сама, или да бъда с непознат... Защото за мен сега си непознат, с който не бих могла да споделя болките и мечтите си, защото бих срещнала само присмех и ирония. В очите ти до вчера виждах утеха, доброта и разбиране. А сега са толкова студени, въпреки че твърдиш, че ме обичаш още. Защо да ти вярвам, щом не си щастлив с мен? А и аз не съм с теб...
Сега ме боли, когато те целувам, защото това не са старите целувки, изпълнени с любов, боли ме, когато те прегръщам, защото я няма старата топлина... Но от толкова много любов стигнахме до дъното. Да сме заедно, а всъщност да не сме... Няма го вече приятелството, което ми бе най-скъпо! Сега разбирам, че след три години на раздели, болки, страдания и много красиви и щастливи моменти, остана само пепелта на утихналия огън на любовта ни!