От автора, седнал на леглото

Тя не искаше да повярва! А и да искаше - вече не можеше! Тя се отказа да се бори точно в мига, когато вдигна телефонната слушалка! Нима беше възможно?! ТЯ СЕ  ПРЕДАДЕ!!!
Но... нямаше вече сили! Не искаше да се бори безсмислено! Тя беше безсилна! И точно в този момент осъзна, че всъщност тя никога не е била по-важна! А защо ли толкова години се опитваше да заблуди сама себе си ???
Никога нямаше да намери отговорите, от които се нуждаеше, за да продължи пътя си... Но трябваше да измисли някакъв начин да се справи с болката, която я изгаряше отвътре!
Тя искаше в този момент да е мъртва, да не чува  или усеща нищо... Чувството на самота беше най-приятното  в момента... За нея животът си отиде преди броени минути... когато тя... реши... че не ИСКА повече да се бори!
Борбата никога не е плашела това момиче - напротив - винаги я е амбцирала да продължава напред, да постига по-високи цели! Новите предизвикателства бяха интересни на нейната чувствителна, крехка личност... тя никога не се предаваше... Но сега - тя просто се отказа - отказа се да защитава нещо, което не защитаваше нея, отказа се да се бори за нещо, което отдавна  не я искаше вече, нещо, за което никога не бе добре дошла...
А тя се опита - наистина се опита - но не срещна капка разбиране дори в най-скъпите за нея очи... Тук и любовта не можеше да помогне! Кой беше казал глупавата мисъл, че любовта може да  се справи с всичко??? Не - за нея това бяха поредните думи - тя чуваше вече само едно празно "Обичам те", разкъсвано от  суеверия и лъжи, предадена любов, която отваряше дълбока, незаздравяваща рана...
Тя не можеше да повярва? Дори вече на себе си! Тази абсолютна загуба на доверие погубваше всичко човешко  у нея? Не можеше ли да й се спести поне една лъжа? Не можеше ли  да не й отнемат всяка надежда... не можеше ли да й се спести малко болка... не можеше ли...
И когато се почувстваше предадена, тя пак се изправяше - все по-трудно и по-трудно, но намираше някак си сили да го направи... Защото имаше вяра - да, сляпата вяра, която всеки път я подвеждаше все по-жестоко... Но тази вяра се разпадна преди миг в ръцете й - на хиляди малки парченца, които се изгубиха във вечността... И тази вяра изчезна, точно както ситните капчици дъжд падат и се пръскат по земята, така красиви... и в следващият миг - забравени завинаги... Не!
Този път тя беше твърда! В нейната природа не бе да прави компромиси със самата себе си, но до скоро (да, до преди броени минути), бе склонна на това - само заради едно нещо... Заради илюзията, която тя си бе въобразила, че изпълва живота й и която причиняваше горчивината, убивайки нейната същност...
Не - тя нямаше намерение вече да отстъпва - твърде много компромиси, твърде много лъжи, твърде много сълзи и празни думи... Прекалено много обещания, смазани на улицата от сивата кола, прекалено много измамни надежди, погребани в парка под големите, сиви дървета...
 

ПРЕКАЛЕНО МНОГО!
 

Тя се чувстваше безпомощна, точно сега, бездушна... Но знаеше, че е родена силна и животът я е научил да бъде боец,  за това чакаше  малко да отшуми болката и отново да се изправи на крака, да разпери уморените си криле и да залепи счупените очи... Душата й кървеше, съзнанието беше замъглено от нетърпимата агония на печалните й мисли, но тя... отказваше да се поддаде  на скръбта... На моменти избухваше в сълзи, но успяваше да ги възпре... да ги удържи, повтаряйки си, че болката никога не може да надвие живота... И така, нейната воля за живот оставаше непокътната, незасегната от бичовете и тежките удари на лъжите и предателствата, на измамните представи... Тя се лекуваше в момента - както само тя може да го стори - седнала - съвсем сама, на леглото, пишейки - да - тя нямаше нужда от нищо друго...
Броените минути се превърнаха в часове, часовете се превърнаха в дни, споменът започна да избледнява, болката започна да отеква, тя започна бавно да се успокоява, мъчейки се, ден след ден, да лекува раните, оставили дълбоки белези... Но... тя бе свикнала... всеки път, когато я нараняваха, оставаше в душата й по един белег - по-голям или по-малък... Какво от това - мислеше си тя - нали съм жива???
Щом смисълът, за когото живях до сега, ме изхвърли на боклука, тогава ОТ ТАМ аз ще си изровя нов смисъл... Който ще е по-чист и истински...
Дали вярваше на това, което мислеше - само тя знаеше - но изглеждаше уверена и горда, непобедима... красотата й идваше именно от там, дори стотиците сломявания на духа й не бяха оказали своето влияние...
И нямаше да успеят... Трябваше - просто трябваше да се пребори и този път - за да оцелее... И тя имаше право да се радва !???

 

 

Може би беше настъпило времето  тя да се огледа наоколо,  да излезе навън и да се радва на това, което има (или по-точно, което и е останало...) ...
 

Дали да търсим смисъла винаги надалеч??? Или той е точно пред нас, пред очите ни! Достатъчно е само да се протегнем и да го докоснем...
Ето я истината, стара като света и банална като лъжите, на които толкова пъти ИСКАХ да повярвам...